Ан Райс - Талтош

- Ами да поговорим, човече, преди да забранят всякакви разговори по темата. Нали знаеш как е в ордена. Нямат представа кой е убил Маркус. Никаква представа. Знаеш ли какво си мислят всички? Нещо, което не им се ще ние да разберем.

- Какво?

- Че е била някаква свръхестествена организация. Елвера е видяла нещо ужасяващо. Нещо страшно се е случило. Знаеш ли, Марк, много съжалявам за Маркус, но това е най-вълнуващото, което се е случвало, откакто ме приеха.

- Да, знам какво имаш предвид - отвърна Марк. - Не си ли виждал Стюарт?

- Не, изобщо, още от сутринта, когато отказа да стане директор. Ти беше ли тук тогава?

- Не, всъщност да - каза Марк. - Просто се чудех дали е излязъл.

Галтън поклати глава.

- Гладен ли си? Защото аз умирам от глад. Да хапнем нещо.

Нямаше да е лесно, никак. Но пък ако единствено идиоти като Галтън го заговаряха, щеше да се справи без съмнение.

Шестнайсет

Пътуваха вече повече от час, почти се беше стъмнило. Сребристи облаци закриваха небето, яркозелените поля и хълмовете изглеждаха някак сънливи. Спряха за малко в селце с няколко къщички в черно и бяло и обрасло с трева гробище. Кръчмата изглеждаше доста приканващо. Вътре имаше дори дъска за дартс и няколко мъже хвърляха стрелички. Миризмата на бира беше великолепна.

«Но не беше сега времето да спират за по питие», помисли си Майкъл. Той слезе от колата, запали цигара и загледа с удивление колко учтиво Аш поведе затворника си към тоалетната на кръчмата.

Юри беше в телефонната будка от другата страна на улицата и говореше бързо, явно с метрополията. Роуан стоеше до него със скръстени ръце и гледаше небето или нещо по него. Юри пак беше разстроен, кършеше дясната си ръка, защото държеше слушалката с лявата и непрестанно кимаше. Беше съвсем очевидно, че Роуан слуша думите му.

Майкъл се облегна на варосаната стена и дръпна от цигарата. Винаги го удивляваше колко уморително е да се возиш в кола. Дори това крайно вълнуващо пътуване не беше много по-различно. Сега, когато мракът се спускаше над красивата провинциална местност, той усещаше, че му се доспива, без значение какво го очакваше.

Когато Аш и затворникът му излязоха от кръчмата, Гордън изглеждаше напълно отчаян. Явно не бе успял да потърси помощ или пък не бе посмял да опита.

Юри затвори телефона. Беше негов ред да влезе в кръчмата. Все още изглеждаше притеснен, дори на ръба на лудостта. Когато вниманието и? не бе привлечено от Аш, Роуан го бе наблюдавала загрижено по време на пътуването.

Майкъл гледаше как Аш връща Гордън на задната седалка на колата. Взираше се в тях съвсем открито. Не му се занимаваше с преструвки. Забележително, но този висок мъж не изглеждаше страховит, както Юри ги бе уверил. Да, беше красив, направо забележително красив, но не и страховит. Майкъл изобщо не виждаше нищо подобно. Виждаше само елегантност, лекота и изящни движения, които говореха за сила и сръчност. Рефлексите му бяха удивителни. Беше доказал това, когато Стюарт Гордън отново посегна към ключалката на вратата, когато спряха на едно кръстовище преди половин час.

Черната коса на този мъж много му напомняше за косата на Лашър - копринена, фина и гъста. Белите кичури му придаваха допълнителен блясък. Лицето му бе доста едро - твърде костеливо, за да изглежда женствено, но пък някак деликатно. Дългият му нос се компенсираше от много големите и леко раздалечени очи. Кожата му беше кожа на възрастен, не мека като на бебе. Но истинското обаяние на този мъж идваше от гласа и очите. «Гласът му може да те убеди във всичко», помисли си Майкъл. Очите му също бяха много убедителни.

И Лашър, и Аш се отличаваха с някак детска простота, но не беше само това. Какъв беше ефектът от това? Аш приличаше на ангелско същество, безкрайно мъдро и търпеливо, и все пак напълно решено да убие Стюарт Гордън.

Разбира се, Майкъл не можеше да предположи на каква възраст е. Беше много трудно да помни, че това не е човек, а нещо различно и невъобразимо странно. Майкъл знаеше, че той не е човек. Разбираше го от стотици дребни детайли - от големината на кокалчетата на ръцете му, от странния начин, по който разтваряше очи, когато е учуден от нещо, и най-вече заради абсолютното съвършенство на зъбите и устата му. Устата му беше бебешки мека, нещо необичайно при мъж с такава кожа, а зъбите му бяха бели като на рекламно лице.

Майкъл и за миг не би повярвал, че това същество е древно или че е великият свети Ашлар от Донелайт. Древният крал, който се бе покръстил по римско време и който бе позволил да изгорят неговата езическа кралица.