Ан Райс - Талтош

- Да, чудна работа - отвърна Мона. - Но аз не се обиждам.

Мери Джейн се вгледа лакомо в последната тънка самотна филийка бял хляб.

- Вземи я - каза Мона.

- Сигурна ли си?

- Естествено.

Мери Джейн я грабна, разкъса я по средата и започна да навива мекия хляб на топче.

- Ох, много го обичам така. Когато бях малка, изяждах цял самун, като навия така средичката.

- Ами кората?

- И нея я навивах - отвърна тя и носталгично заклати глава. - Навивах всичко.

- Еха. Знаеш ли, ти наистина си готина. Ти си най-вълнуващата комбинация от шаблонно и мистериозно, която съм срещала.

- Ето, пак опитваш да се изтъкнеш - каза Мери Джейн, - но знам, че не искаш да ме обидиш, просто ме дразниш, нали? Знаеш ли, че ако «шаблонно» започваше с «б», щях да знам какво значи?

- Нима? Защо?

- Защото съм стигнала до буква «б» в речника - каза Мери Джейн. - Образовам се по няколко начина. Ще ми се да знам какво мислиш за това. Знаеш ли, купих си речник, напечатан много едро. Като за стари късогледи дами. Изрязах думите с «б», всяка с определението и?, после ги направих на топчета… Пак топчета, нали - засмя се тя.

- Да, забелязах - каза Мона. - Ние малките момичета много обичаме топчета, а?

Мери Джейн направо се преви от смях.

- О, това надмина очакванията ми - каза Мона. - Момичетата в училище оценяваха хумора ми, но никой в семейството не се смее на шегите ми.

- Ама те наистина са смешни - каза Мери Джейн. - Защото си гений. Предполагам, че има два вида гении - с чувство за хумор и без чувство за хумор.

- А какво става с тези думи с «б», изрязани и направени на топчета?

- Ами слагам ги в една шапка. Като за теглене на чоп.

- Аха.

- После ги вадя едно по едно. Ако е дума, която вече никой не използва, като «благовиден», просто я изхвърлям. Но ако е хубава, като «благодатен», я оставям. Така ги запомням.

- Хм, това звучи като доста добър метод. Предполагам, че запомняш думите, които харесваш.

- Ами да, но всъщност запомням почти всичко. Нали съм много умна. - Мери Джейн лапна още едно хлебно топче и започна да разтрошава кората.

- Нима помниш дори значението на «благовиден»?

- Да, «приемлив, миловиден» - отвърна Мери Джейн и загриза от коричката.

- Знаеш ли, Мери Джейн - каза Мона, - в тази къща има много хляб. Можеш да си вземеш колкото искаш. Там, точно зад плота има цял самун. Ще го донеса.

- Седни! Ти си бременна, аз ще го донеса! - обяви Мери Джейн, скочи веднага и посегна за хляба. Хвана го за найлоновата опаковка и го плесна на масата.

- А искаш ли масло? Там е.

- Не, свикнала съм да го ям без масло, за да пестя пари. Не ми се иска да отвиквам сега, защото тогава ще ми липсва и хлябът няма да ми се услажда толкова. - Тя извади една филийка и откъсна средата.

- Работата е там - продължи Мери Джейн, - че ще забравя думата «благовиден», ако не я използвам, но пък ще използвам «благодатен» и няма да я забравя.

- Ясно. А защо ме гледаш така? - Мери Джейн не отговори. Облиза устни, откъсна малко мека средичка и я изяде. - Не си забравила значи за какво говорихме?

- Не съм. А какво мислиш за бебето си? - попита Мери Джейн, като този път изглеждаше притеснена и някак готова да я защити, или поне да бъде съпричастна.

- Май може нещо да не му е наред.

- Аха - кимна Мери Джейн. - Така си мисля и аз.

- Не, няма да е някакъв гигант - каза Мона, макар че с всяка дума и? ставаше все по-трудно да продължи. - Не че ще е някакво чудовище. Но може би ще му има нещо, може гените да са се комбинирали и… нещо няма да е наред.

Тя си пое дълбоко дъх. Това вероятно бе най-силната душевна болка, която бе изпитвала. Цял живот се бе тревожила за хиляди неща - за майка си, за баща си, за Древната Евелин, за хората, които обичаше. Познаваше тъгата, особено напоследък. Но това притеснение за бебето бе съвсем различно; то събуждаше страх, който прерастваше в агония. Отново постави ръка на корема си и прошепна: «Мориган».

Нещо в нея се размърда и тя сведе поглед надолу.

- Какво има? - попита Мери Джейн.

- Твърде много се тревожа. Не е ли нормално да се страхуваш, че нещо с бебето няма да е наред?

- Разбира се, нормално е - отвърна Мери Джейн. - Но пък в това семейство има много хора с допълнителните гени, а те не са родили ужасни деформирани деца, нали? Нали си виждала документите от изследванията?

Мона не отговори. Мислеше. Какво значение имаше? Ако бебето не е наред, ако бебето… Тя осъзна, че гледа към зеленината отвън. Още бе ранен следобед. Помисли си за Аарън, който лежи в подобната на чекмедже крипта в гробницата, на реда над Джифорд. Восъчни кукли вместо хора, напомпани с течност. Това там не бе Аарън, не бе и Джифорд. Защо Джифорд е копаела дупка в онзи сън?