Ан Райс - Талтош

- Знаеш ли, Мона, това няма нищо общо. - Той вдигна очи към нея. Беше тъжен, а когато мъж на неговата възраст стане тъжен, всичко изглежда много сериозно. - Тя е така заради онова, което се случи с нея… вероятно последното, което…

Мона кимна. Опитваше се да си го представи отново - както и? го бе описал той. Пистолетът, изстрелът, как пада тялото. Ужасната тайна за млякото.

- Нали не си казала на никого? - прошепна той много сериозно.

«Господ да ми е на помощ, ако кажа», помисли си тя. Имаше чувството, че той ще я убие на минутата.

- Не съм и никога няма да кажа - отвърна тя. - Зная кога да си затварям устата, но…

Той поклати глава и продължи:

- Тя не ми позволи да докосна тялото. Настояваше да го свали долу сама, а едва ходеше. Докато съм жив, няма да мога да прогоня тази гледка от ума си. За останалото не знам. Но като си представя само - майка влачи тялото на собствената си дъщеря…

- Така ли мислиш за това същество, като за нейна дъщеря?

Той не отговори. Просто продължи да гледа нанякъде, лека-полека болката и тъгата се оттеглиха от лицето му, той захапа долната си устна за секунда и почти се усмихна.

- Не казвай на никого за това - прошепна. - Никога, никога, никога. Никой не бива да знае. Но някой ден, вероятно, тя самата може да реши да проговори. Мисля, че най-вече заради това мълчи сега.

- Изобщо не се тревожи дали ще кажа на някого - каза Мона. - Не съм дете, Майкъл!

- Знам, скъпа, повярвай ми, знам - каза той много сърдечно.

После отново се отнесе нанякъде, забрави за нея, за всички, дори за огромната чаша с отвратителната смес, и се втренчи в пространството. За секунда изглеждаше така, сякаш е изгубил всяка надежда, сякаш е изпаднал в пълно отчаяние, недосегаем за останалите, може би дори повече от Роуан.

- Майкъл, моля те, успокой се, тя ще се оправи.

Той не отговори веднага.

- Тя стои точно там, не върху самия гроб, но точно до него - промърмори той. Гласът му бе надебелял.

Щеше да заплаче, а Мона нямаше да го понесе. С цялото си сърце искаше да иде при него и да го прегърне. Но това щеше да донесе облекчение на нея, не на него.

Внезапно осъзна, че и? се усмихва, за да я успокои, разбира се. Дори философски сви рамене.

- Твоят живот ще бъде изпълнен само с щастие, защото демоните вече ги няма - каза той. - И ти ще наследиш Рая. - Усмивката му стана по-широка и искрено мила. - А ние с нея ще отнесем в гроба вината за онова, което направихме и което не направихме, или което трябваше да направим, а не сме успели да направим един за друг.

Въздъхна и облегна лакти на плота. Вгледа се в слънчевата светлина навън, в изпълнения с трепкащи зелени листенца пролетен двор.

Като че бе стигнал до някакъв естествен финал.

Отново си беше същият, философски настроен, но непобеден.

Накрая се изправи и взе чашата, избърса я с една стара бяла салфетка.

- Е, това е - рече накрая. - Направо е страхотно да си богат.

- Какво?

- Ами имаш ленени салфетки - каза той, - винаги са ти подръка. И имаш ленени носни кърпички. Силия и Беа винаги имат ленени носни кърпички. Моят баща никога не използваше дори хартиени. Хм. Не бях мислил за това от доста време.

Той и? намигна. Тя не устоя и се усмихна. Глупчо. Но пък кой друг на този свят можеше да и? намига така. Никой.

- Не си се чувала с Юри, нали? - попита я той.

- Не, иначе щях да ти кажа - отвърна тя мрачно. За нея бе истинска агония да чува името на Юри.

- Каза ли на Аарън, че не се е обаждал?

- Поне стотина пъти, само тази сутрин - три пъти. Аарън също не знае нищо. Много се тревожи. Но няма да се върне в Европа, каквото и да се случи. Ще живее до края на живота си с нас, тук. Все ми казва да не забравям, че Юри е невероятно умен, като всички разследващи от Таламаска.

- Ти мислиш ли, че нещо се е случило?

- Не зная - отвърна тя унило. - Може просто да ме е забравил.

Дори самата мисъл за това беше ужасна. Не, не можеше да е вярно. Но пък трябваше да приеме нещата каквито са, нали? А и Юри беше гражданин на света.

Майкъл погледна към напитката. Може би все пак бе решил да пробва дали става за пиене. Той обаче само взе лъжица и започна да я разбърква.

- Знаеш ли, Майкъл, май точно това ще я шокира така, че ще я извади от транса - рече Мона. - Просто докато я пие, и? кажи какво си сложил вътре.

Той се изкиска гърлено. Взе каната с гадната смес и наля цяла чаша от нея.

- Хайде, ела навън. Ела да я видиш.

Мона се поколеба.

- Не искам да ни вижда заедно, нали се сещаш.

- Ами възползвай се от вещерските си сили, Мона. Тя знае, че съм неин роб до гроб.