Ан Райс - Талтош

Стана и тръгна към стената, откъсна две стръкчета лантана и ги сложи пред Роуан като жертвоприношение пред богиня, която седи под дъба и слуша хорските молитви.

- Обичам те, Роуан - каза тя. - Имам нужда от теб.

За миг очите и? се премрежиха. Зеленото на градината като че бе обгърнато от огромен воал. Главата и? запулсира леко и тя почувства как нещо стяга гърлото и?, а после дойде облекчението - нещо по-страшно от ридание, някакво мрачно и ужасно осъзнаване на всичко случило се.

Тази жена бе наранена, вероятно неизлечимо. И тя, Мона, беше наследницата, която сега трябва да роди дете и наистина трябва да опита да го направи заради огромното наследство на Мейфеър. Боже, какво ще прави тази жена сега? Вече не можеше да е лекар, това бе почти сигурно; като че не се интересуваше от нищо и от никого.

Внезапно Мона се почувства неловко, необичана и нежелана, както не се бе чувствала през целия си живот. Трябваше да се махне оттук. Беше срамота, че толкова дни стоеше до тази маса и молеше за прошка, задето бе прелъстила Майкъл, задето бе млада, богата и способна някой ден да има деца, задето бе оцеляла, когато майка и? и леля и?, двете жени, които бе обичала и мразила едновременно, вече бяха мъртви.

Егоцентрична! Да, тя беше егоцентрична!

- Не исках да направя това с Майкъл - каза тя на глас. - Не, няма да говоря повече за това!

Никаква промяна. Погледът на Роуан бе съсредоточен напред. Ръцете и? лежаха в скута по най-естествения начин. Брачната и? халка бе съвсем фина и семпла и ръцете и? приличаха на ръце на монахиня.

Мона искаше да посегне, да хване ръката и?, но не смееше. Едно бе да говори половин час, но съвсем друго - да докосне Роуан. Не смееше дори да вдигне ръката и? и да я сложи над лантаната. Това бе твърде интимен жест.

- Е, няма да те докосна. Няма да взема ръката ти, за да се опитам да почувствам нещо чрез нея. И няма да те целуна, защото ако бях на твое място, щеше да ми е неприятно някоя луничава, червенокоса хлапачка да се върти наоколо и да ме целува.

Червена коса, лунички, какво общо имаха те… Трябваше да каже: «Да, аз спах с мъжа ти, но ти си загадъчна, могъща, жената, която той обича и винаги ще обича. Аз бях нищо. Аз бях просто дете, което го примами в леглото. Онази нощ не бях достатъчно внимателна. Наистина не бях. Но не се тревожи, по принцип не ми идва редовно. А и той ме гледа така, както гледаше онзи ден Мери Джейн. С похот и нищо повече. Цикълът ми някой ден ще дойде, както винаги, и докторът ще ми изчете поредното конско».

Мона събра малките стръкчета лантана на масата, до порцелановата чаша, и си тръгна.

Когато погледна нагоре и видя, че облаците се движат над комините на голямата къща, тя си помисли, че денят е наистина красив.

Майкъл беше в кухнята, приготвяше сок или «забъркваше коктейл», както наричаха смесицата от сок от папая, кокос, грейпфрут и портокал. Навсякъде около него имаше пръски и парченца с неопределим произход.

В този миг и? хрумна, че с всеки изминал ден той изглежда все по-здрав и по-красив. Беше работил на горния етаж. Лекарите го окуражаваха. Сигурно бе качил килограми, откакто Роуан се бе събудила и бе станала от леглото.

- Тя много го обича - каза той, сякаш досега бяха обсъждали коктейла, който приготвяше. - Сигурен съм. Беа каза, че бил твърде кисел, но на мен ми се струва, че Роуан не го намира за такъв. - Сви рамене. - Не зная.

- Аз мисля, че тя е спряла да говори заради мен - каза Мона. Вгледа се в него и очите и? се напълниха със сълзи. Уплаши се, не искаше да рухва сега. Не искаше да се показва слаба. Но беше толкова нещастна. Какво, за бога, искаше от Роуан? Та тя едва я познаваше. Държеше се така, сякаш жадуваше да получи майчинско внимание от някаква чужда жена - от законната наследница на завещанието, която вече не бе в състояние да изпълнява задълженията си.

- Не, слънчице, ти нямаш нищо общо. - Усмивката на Майкъл беше сърдечна и окуражаваща.

- Това е, защото и? казах за нас - отвърна тя. - Не исках да го правя. Казах и? го още първата сутрин. Много ме беше страх да ти кажа. Мислех, че тя е приела всичко спокойно. Не исках… Тя тогава замълча, нали? Така ли е, Майкъл? Тя спря да говори, след като аз дойдох.

- Скъпа, не се измъчвай така - каза той и избърса някаква лепкава маса от плота. Беше търпелив, искаше да я успокои, но и той бе изморен от всичко това, а Мона изгаряше от срам. - Тя спря да говори предния ден, Мона. Нали вече ти казах. Моля те, да го запомниш. - Усмихна и? се. - Просто тогава още не бях осъзнал, че е спряла да говори. - Отново разбърка сока. - Е, сега е време за голямото решение - с яйце или без яйце.