Ан Райс - Талтош

По-късно човеците издълбаха своите знаци по камъните и използваха кръга за собствените си нужди.

Мога да ви кажа обаче, че никой - талтош, човек или друго създание - никога не е пристъпвал към нашия огромен кръг без някаква доза респект или без да почувства святото присъствие в него. Много преди да го завършим, той се превърна в извор на вдъхновение и оттогава е такъв.

В този монумент е вградена същността на нашата раса. Той е единственият огромен паметник, изграден от нашите ръце.

Но за да оцените напълно що за създания бяхме, не бива да забравяте, че останахме верни на нашите ценности. Осъждахме смъртта и никога не сме я почитали. Не извършвахме кървави жертвоприношения. Не мислехме за войната като за нещо славно, а като за хаос и ужас. Най-върховният израз на нашето изкуство бяха песните и танците около и в кръга Стоунхендж.

Най-големите ни празници - ражданията и фестивалите на паметта и музиката - включваха хиляди талтоши, които идваха от близо и далече. Не бе възможно да се изброят кръговете, които формираха, нито да се измери големината им. Не е възможно да се каже колко часове и дни продължаваха тези ритуали.

Представете си, ако можете, огромна снежна равнина, ясно синьо небе, от лагерите и хижите, съградени близо до каменния кръг, се издига дим. Представете си талтошите, мъже и жени с моя ръст, с дълги чак до кръста коси, а понякога дори до глезените, облечени в умело ушити дрехи от животински кожи и с високи кожени ботуши, хванати за ръце, да оформят тези красиви, прости конфигурации, а гласовете им да се извисяват в песен.

Бръшлянови листа, имел, зеленика, всичко, което бе зелено през зимата, закичвахме в косите си или носехме, за да го положим на земята. Клонки от бор или от друго вечнозелено дърво.

През лятото носехме много цветя. Всъщност по цял ден и цяла нощ из гората бродеха групи талтоши, за да търсят цветя и свежи зелени клонки.

Песните и музиката бяха вълшебни. Никой не можеше да се откъсне лесно от кръга. Всъщност някои дори не си тръгваха по собствено желание. Малки огньове горяха по периметъра между движещите се кръгове от танцьори. Някои талтоши танцуваха, пееха и се прегръщаха, докато не паднат в несвяст или дори мъртви.

В началото нямахме централна фигура в кръга, но това се промени. Започнаха да ме привикват да застана в центъра, да свиря на арфа и да танцувам. А след като прекарвах там много часове, друг заставаше на мое място, после се редуваше друг, после друг. И всеки създаваше музика и песен, които останалите повтаряха, като подемаха от вътрешния към всеки следващ кръг, като вълни в езерце, създадени от паднал във водата камък.

Понякога издигахме големи клади, една в центъра и други на различни места, за да могат танцьорите да преминават покрай тях, докато се въртят огромните кръгове.

Раждането на нов талтош в нашия кръг бе събитие, с което не можеше да се сравни дори раждането в изгубената земя. Защото там кръговете от талтоши се създаваха доброволно и спонтанно и бяха малки. А тук новото създание отваряше очи и виждаше огромно племе от собствения си вид, чуваше ангелски хор и приютено в този кръг, то започваше да суче, получаваше ласки и обич още от първия ден на живота си.

Разбира се, ние се променяхме. Променяхме се заедно с промяната на вроденото ни знание. Наученото от нас променяше генетичния потенциал на новороденото.

Родените във времената на кръговете имаха по-силно усещане за святост от по-старите. Те не бяха така склонни към веселие, ирония или съмнения като нас. Родените във времената на тези кръгове бяха по-агресивни и способни дори на убийство, ако се наложи, и то без да пролеят сълза.

Ако ме бяхте попитали тогава, щях да кажа, че нашият вид ще живее вечно. Ако тогава ми бяхте казали: «Ще дойдат човеци, които ще избиват за удоволствие, ще изнасилват и горят, ще рушат само защото така са свикнали да живеят», аз нямаше да ви повярвам. Щях да отвърна: «О, но ние ще разговаряме с тях, ще им разкажем нашите истории, нашите спомени, ще ги попитаме за техните и ще започнем да танцуваме и пеем, а те ще спрат да се бият и да вършат лоши неща».

Когато човешките същества наистина ни връхлетяха, ние решихме, разбира се, че те са обикновени малки космати човеци от крехкото племе на дружелюбните, сумтящи дребни ловци, които понякога идваха до бреговете ни с лодки от животинска кожа, продаваха стоката си и потегляха обратно.

Чувахме истории за набези и кланета, но не можехме да повярваме. В края на краищата защо някой би вършил подобни неща?