Ан Райс - Талтош

Вече почти бяхме изгубили идеята за живот, който преминава в забавления и игри. Бяхме се превърнали в оцеляващи, които се борят със студа. Танците се превърнаха в свещени. Всичко бе станало свещено. И все пак това бяха велики и изпълнени с въодушевление времена.

Мнозина се присъединяваха към нас и броят ни нарасна толкова много, че можехме да устоим на всяка инвазия. Всъщност още първият огромен камък в нашата долина вдъхнови дотолкова другите талтоши, че идваха да се преклонят, да се присъединят към кръга ни, а не да си присвоят част от равнината.

Изграждането на кръга се превърна в основата, около която се фокусираше цялото ни развитие.

Именно през тези векове нашият живот достигна връхната си точка. Построихме селища навсякъде из долината, но все пак на разумна дистанция от огромния каменен кръг. Събирахме животните си в малки ограждения. Засадихме бъз и трънки около селищата и ги превърнахме в нещо като укрепления.

Създадохме и погребални обичаи за мъртвите; всъщност, изграждахме гробове под земята. Постепенно се появиха всички естествени следствия от уседналия начин на живот. Не създавахме керамика, но купувахме много съдове от другите талтоши, които пък твърдяха, че ги купуват от косматите създания, които живееха съвсем кратко и идваха до бреговете ни с лодки от животинска кожа.

Скоро племена на талтоши от цяла Британия започнаха да пристигат, за да създават живи кръгове в нашия огромен каменен кръг.

Тези кръгове се превръщаха в мащабни процесии. Смяташе се за огромен късмет да се родиш в нашия кръг. Ежедневието ни бе съпътствано от оживена търговия и просперитет.

Междувременно из нашата земя бяха изградени и други кръгове. Огромни, величествени кръгове, но нито един от тях не можеше да се сравнява с нашия. Всъщност по време на тази продуктивна и чудотворна ера стана ясно, че нашият кръг наистина е кръгът на кръговете; останалите вече не се опитваха да създадат по-голям, а идваха само да го видят, да танцуват в него и да се присъединят към процесията, която се извиваше навътре и навън през порталите от камъни.

Скоро стана нещо естествено да пътуваш до някой друг кръг, за да танцуваш с местното племе. При такива събирания ние научавахме много едни за други и създавахме огромни вериги на паметта, разказвахме си истории и си припомняхме подробности от най-любимите сред тях. Обновявахме и коригирахме спомените си за изгубената земя.

Често ходехме на групи, за да видим кръга в днешен Ейвбъри или пък другите по на юг, близо до любимия на Стюарт Гордън Гластънбъри Тор. Пътувахме и на север, за да почетем и останалите.

И все пак нашият си остана най-величественият. А когато Ашлар и хората му отиваха да посетят кръга на друго племе, това се смяташе за най-върховната чест. От нас искаха съвет, молеха ни да останем и ни отрупваха с подаръци.

Разбира се, вие знаете, че нашият каменен кръг е кръгът Стоунхендж. Защото той, както и доста от останалите, съществува и днес. Но нека ви обясня нещо, което може би е ясно единствено на учените, изследвали Стоунхендж. Ние не построихме всичко, което се намира там сега и за което се смята, че е стояло там през цялото време.

Ние построихме само два кръга от камъни, които пренесохме от различни места, включително и от далечните Марлборо Даунс, но най-вече от Еймсбъри, което е много близо до Стоунхендж. Вътрешният кръг бе от десет изправени камъка, а външният - от тридесет. Проведен бе огромен дебат за поставянето на трегерите върху камъните. В началото решихме, че трябва да ги сложим, въпреки че аз не бях много съгласен. Представях си кръга от камъни като имитация на кръга от мъже и жени. Всеки камък трябваше да е приблизително два пъти по-висок от талтош и широк горе-долу колкото е височината на един талтош. Така си представях аз нещата.

Но за останалите от племето трегерите създаваха усещане за подслон, напомняха им за огромните вулканични конуси, които защитаваха нашата плодородна долина в изгубената земя.

Едва по-късно човеците изградиха кръга от сини камъни, както и много от другите формации в Стоунхендж. А по едно време нашият обичан отворен към небесата храм бе ограден от нещо като дървен заслон от дивите човешки племена. Не искам и да си помисля що за кървави ритуали са се провеждали там. Те обаче никога не са били наше дело.

Колкото до знаците, издълбани на камъните, наш беше само един - на централния камък, който отдавна вече не съществува. Това бе символът на Добрия бог с гърди и фалос. Беше дълбоко издълбан на височина, достъпна за талтош, за да може всеки да го разпознае с допир в тъмното.