Ан Райс - Талтош

Новороденото, мъжко или женско, но по-често женско, предизвикваше огромна радост. За нас появата му бе нещо повече от обикновено раждане на дете - то означаваше, че животът на племето процъфтява, че животът на племето ще продължи.

Разбира се, никога не сме се съмнявали в това, но имаше легенди за времена, когато това не е ставало, времена, в които жените се съвкупявали и са се сдобивали с недъгаво поколение или изобщо не са имали такова. Когато нашият вид е намалявал значително. Понякога чумата правела жените, дори и мъжете, стерилни.

Родителите много обичаха детето и се грижеха за него, макар че ако беше момиче, след време то отиваше да живее там, където живееха само жени. Всъщност това дете олицетворяваше любовта между мъжа и жената. Те не се стремяха да се обичат и любят по някакъв друг, потаен начин. Всичко се заключаваше в раждането на това дете, ние нямахме понятие за брак или моногамия, или пък за вярност към една жена. Напротив, това ни се струваше опасно и дори глупаво.

И все пак понякога се случваше. Сигурен съм в това. Мъж и жена се обичаха толкова много, че не искаха да се разделят. Не помня обаче да се е случвало с мен самия.

Нищо не пречеше хората да се срещат, любовта и приятелството не бяха романтични; те бяха нещо чисто.

Има още много неща, които мога да ви разкажа за нашия начин на живот - за нашите песни, за естеството на споровете ни, които вие сигурно ще сметнете за абсурдни, и за грешките, които непохватните млади талтоши неизбежно правеха. На острова имаше малки бозайници - нещо като маймунки - но дори и не помисляхме да ги ловим и ядем. Подобна идея би била изключително вулгарна.

Мога да опиша и какви жилища си строяхме, защото имаше много видове. Както и скромните украшения, които носехме. Не харесвахме дрехите, нито имахме нужда от тях и не искахме нещо мръсно да се докосва до кожата ни. Мога да ви опиша нашите лодки и колко нескопосни бяха. Мога да ви опиша хиляди такива неща.

Случваше се да се промъкваме тайно в жилището на жените само за да ги видим как правят любов. Но те ни откриваха и настояваха да си тръгнем. По скалите имаше пещери и малки скални ниши до бълбукащи извори, които се бяха превърнали в истински светилища на любовта както за жени, така и за мъже.

В този рай не познавахме скуката. Имаше твърде много неща за правене. Можеше да лудуваме с часове по морския бряг, дори да плуваме, ако се осмелим. Можеше да събираме яйца, плодове, да танцуваме или пеем. Художниците и музикантите бяха най-трудолюбиви. Както и строителите на лодки и хижи.

Имаше големи възможности за развитие на ума. Мен лично ме смятаха за много умен. Правеха ми впечатление някои особености, които другите не забелязваха. Виждах например, че някои миди в топлите басейни растат по-бързо, когато са озарявани от слънцето, или че някои гъби растат най-добре през мрачните дни. Много обичах да изобретявам разни неща - например прости лифтове от лози и кошници от съчки, с които можехме да сваляме плодовете от върховете на дърветата.

Но колкото ми се възхищаваха за това, толкова ми се и смееха. Смятаха подобни изобретения за ненужни.

Тежката работа бе непозната за нас. Всеки ден откриваше пред нас милиони възможности. Никой не се съмняваше в съвършената ценност на удоволствието.

Болката бе нещо лошо.

Ето защо раждането събуждаше подобно благоговеене и предпазливост. Защото то означаваше огромна болка за жената. Разбира се, жената при талтошите не бе роб на мъжа. Тя често бе силна колкото него. Хормоните у нея обаче създаваха съвсем различна химия.

Раждането - това съчетание на болка и удоволствие - бе най-голямата мистерия в нашия живот. Всъщност то бе единствената мистерия.

Вече знаете всичко необходимо. Нашият свят бе свят на хармония и истинско щастие, свят със само една велика мистерия и множество малки чудеса.

Това беше рай и никога няма да се роди талтош, който да не си спомня тази изгубена земя на хармонията - без значение колко човешка кръв тече във вените му и колко далеч е от своите предци. Никога няма да се роди такъв талтош.

Лашър със сигурност си я е спомнял. Емалет - също.

Историята на този рай тече във вените ни. Ние го виждаме, чуваме песните на птиците, чувстваме топлината на вулканичните извори. Усещаме вкуса на плодовете; чуваме гласовете на певците и сами подемаме техните песни. И знаем, знаем нещо, в което хората тайно вярват - че този рай може да настъпи отново.

Преди да преминем към катастрофата и земята на зимата, нека добавя още нещо.