Ан Райс - Талтош

Вярвам, че сред нас е имало и лоши талтоши, които са извършвали жестокости. Това сигурно са били убийците или пък онези, които са били убивани. Сигурен съм, че трябва да е било така. Но никой не говореше за това! Подобни неща не присъстваха в нашите истории! Така че ние нямахме памет за кървави инциденти, за изнасилвания, за яростно съперничество между мъже. У нас надделяваше огромният ужас пред насилието.

Как точно е било осъществявано правосъдието, не знам. Нямахме лидери в тесния смисъл на думата, имахме групи от мъдреци, които някак се привличаха взаимно и оформяха нещо като елит, към който се обръщахме при нужда.

Друга причина да вярвам, че жестокости трябва да са се случвали, бе това, че ние имахме понятия за Добър и Зъл бог. Разбира се Добрият бог беше онзи или онази (божествеността му не бе разграничена по пол), който ни е дал земята, създал ни е и ни е дарил с удоволствия. Злият бог бе създал ужасната земя на суровия студ. Той се радваше на злополуките, при които умираха талтоши; и понякога дори сам се вселяваше в някой от нас, но много, много рядко!

Ако около тази смътна религия е имало някаква митология, то аз не съм я чувал. Ние не правехме кървави жертвоприношения, нито се опитвахме да умилостивяваме боговете. Възхвалявахме Добрия бог с песни и стихове и с танцуване в кръгове. Когато танцувахме около съвкупяваща се двойка, бяхме най-близо до него.

Постоянно си спомням по някоя от тези стари песни. От време на време привечер слизам от кулата и тръгвам по улиците на Ню Йорк - съвсем сам, смесвам се с тълпата и пея песните, които си спомням. Тогава усещането за онази изгубена земя се връща при мен. Чувам барабаните и гайдите, виждам мъжете и жените, които танцуват в кръгове. Да, спокойно можеш да вършиш това в Ню Йорк, никой няма да ти обърне внимание. Това ме забавлява изключително много.

Понякога срещам и други, които си пеят по улиците или пък си говорят нещо на висок глас. Те се приближават към мен, бърборят ми нещо или ми пеят, а после си отиват. С други думи, аз съм добре приет от лудите в Ню Йорк и макар че сме самотници, ние се срещаме в тези редки моменти. Сред здрача на големия град.

След това аз излизам с колата и раздавам палта, вълнени шалове на онези, които имат нужда от тях. Понякога изпращам Ремик, моя прислужник, да свърши тази работа. Често каним хора от улицата да преспят във фоайето, храним ги и им осигуряваме постеля. Но ако някой от тях се скара с друг, ако извади нож, се налага да излязат отново навън, на снега.

О, това ме подсеща за още един капан в живота ни на изгубената земя. Как можах да забравя! Винаги се случваше по някой от нас да бъде пленен от музиката и да не може да се откъсне. Ако биваше пленяван от музиката на останалите, те спираха, за да го освободят. Но можеше да бъде пленен и от собствената си песен и тогава продължаваше да пее, докато не падне мъртъв. Или пък продължаваше да танцува, докато не умре.

Често съм бил омагьосван от музиката, танца и римите. Но винаги съм се пробуждал от тях - или музиката сама доживяваше своя край, или аз сам се изморявах. Както и да е, за мен това не е смъртна опасност. Мнозина бяха като мен, но все се случваше и някой да умре по този начин.

Всички мислеха, че талтош, който е умрял по време на танц или докато пее, е отишъл при Добрия бог.

Но никой не говореше много за това. Ние избягвахме да мислим за смъртта. Забравяхме всичко неприятно. Това бе един от основните ни идеали.

Бях живял дълго преди да настъпи катаклизмът. Но не знам как да измеря това време. Нека кажем, че са били двайсет или трийсет години.

Катаклизмът бе изцяло природно дело. По-късно се говореше, че римските войници или пиктите са ни прогонили от острова, но това не е вярно. В изгубената земя никога не бяха стъпвали човешки същества. Ние не познавахме хората, познавахме само своя вид.

Едно огромно разместване на земните пластове разтресе нашия остров и той започна да се разкъсва. Катаклизмът започна с леки трусове, облаци дим покриха небето. Гейзерите започнаха да бълват гореща вода и попарваха хората. Езерата станаха толкова топли, че не можехме да пием от тях. Земята започна да се тресе с тътен и това не спираше ни денем, ни нощем.

Много от нас загинаха. Рибите в езерата измряха, птиците избягаха към скалите. Мъжете и жените бягаха във всички посоки, за да намерят убежище, но такова нямаше и те се връщаха обратно.

Най-сетне, след неизброими жертви, цялото племе построи салове и лодки, кой както можа, и се отправихме към земята на суровия студ. Нямахме друг избор. Нашата земя ставаше все по-опасна с всеки изминал ден.