Ан Райс - Талтош

Ще изброя още особености на нашата раса в хода на моята история. Сега обаче искам да отбележа, че доколкото аз знам, ние всъщност нямаме по два живота, както си мислеше Стюарт Гордън, макар че сред хората вероятно е битувало подобно схващане. Когато открием най-дълбоките си спомени за нашата раса, когато се потопим дълбоко в миналото, започваме да осъзнаваме, че всичко това не може да са спомени на една-единствена душа.

Вашият Лашър е бил душа, която е живяла преди, да. Безутешна душа, която отказва да приеме смъртта и осъществява трагично, непохватно завръщане към живота, за което останалите плащат висока цена.

По времето на крал Хенри и кралица Ан талтошите са били просто легенда от Шотландските планини. Лашър не е знаел как да проучи спомените, с които се е родил. Майка му е била просто човек и той сам е решил да стане човек, както са постъпвали мнозина от талтошите.

Искам да отбележа, че за мен истинският живот започна, докато бяхме още народ на изгубената земя, а Британия бе земя на зимата. Ние знаехме за тази земя на зимата, но никога не бяхме ходили там, защото нашият остров бе винаги топъл. Моите най-стари спомени са от него. Те са изпълнени със слънце и като че са доста хаотични. За жалост избледняват под напора на събитията, които са се случили оттогава, под тежестта на продължителния ми живот и собствените ми впечатления.

Тази изгубена земя в най-северното море едва се забелязваше от брега на Унст, както вече казах. Гълфстрийм по онова време стопляше водите на морето, което миеше бреговете на нашия остров.

Но всъщност същинското убежище, където се е появила нашата раса, беше гигантски кратер на вулкан, широк с километри и превърнал се в огромна плодородна долина, оградена от страховити, но красиви скали. Същинска тропическа долина с безброй гейзери и топли извори, които образуваха малки поточета и накрая се вливаха в чисти и красиви езера. Въздухът винаги беше влажен, дърветата около езерцата и реките ставаха огромни, дори папратите достигаха гигантски размери. Имахме всякакви плодове - манго, круши, пъпеши - винаги в изобилие. А скалите бяха покрити от храсти с диви плодове и лози. Тревата бе винаги гъста и зелена.

Най-вкусни бяха крушите - те бяха почти бели. Най-хубавата храна от морето бяха омарите, мидите, раците, защото и те бяха бели. Плодовете на хлебното дърво също бяха бели, когато им свалиш кората. Имахме и мляко от козите, ако успеехме да ги хванем. То беше вкусно като млякото на нашите майки или на жените, които позволяваха на любимите си да сучат от тях.

В долината почти нямаше вятър, защото тя бе запечатана - ако не се броят два-три прохода към бреговете. А бреговете бяха опасни, защото макар че водата там бе по-топла, отколкото в Британия, все пак беше мразовита, а ветровете - свирепи. Можеха направо да те отнесат. Всъщност, ако някой талтош вземел решение да сложи край на живота си, което знам, че се е случвало, той просто излизал от долината и влизал в морето.

Мисля, макар че не знам със сигурност, че нашата земя беше остров, много голям, но все пак остров. Имаше обичай сред белокосите талтоши да обикалят земята ни по брега и са ми казвали, че това пътуване траело много дни.

Винаги сме познавали огъня, защото той извираше от недрата на земята в планините. Самата земя беше гореща, дори на места течаха малки струйки разтопена лава, които се изливаха в морето.

Винаги сме знаели как да се сдобием с огън и как да го поддържаме. Използвахме го, за да осветяваме дългите нощи през зимата, макар че нямахме име за нея и тя всъщност не беше истински студена. Понякога приготвяхме големи пиршества край огъня, но през повечето време това не беше нужно. Използвахме огъня и в кръговете, когато се раждаха талтоши. Танцувахме около него, понякога си играехме с него. Никога не съм виждал някой да се изгори.

Не зная колко далече са разнасяли ветровете семена, птици, корени, клони и изкоренени дървета, но знам, че всичко, което обича топлината, процъфтяваше на тази земя. Там се е зародил и моят народ.

От време на време някой от нас разказваше за пътувания до островите на Британия, които сега се наричат Шотландски или Оркни - дори до самите брегове на Шотландия. Островите на зимата, така ги наричахме, по-точно - островите на големия студ. Историите за тях бяха вълнуващи. Понякога се случваше талтош да бъде понесен от морето и да се добере до островите на зимата, където си правеше сал и се връщаше у дома.

Някои талтоши навлизаха в морето в търсене на приключения. Плаваха с плитки лодки от дървесни дънери. Ако имаха късмета да не потънат, те се завръщаха у дома полумъртви от студ и никога вече не се отправяха към земята на зимата.