Ан Райс - Лашър

- Да, добре. Искам да прочета докладите. Не позволявай на Ларкин да замине.

- О, той е добре тук. Обикаля ресторантите и се весели по цели нощи с някаква негова колежка от «Тюлейн». Няма да ни се измъкне лесно.

Мона не каза нищо. Просто гледаше как Майкъл следва Аарън към коридора. Остана при вратата и той внезапно болезнено усети присъствието и? - парфюма и?, червената и? сияеща в сенките коса, смачканата бяла сатенена панделка, цялото и? същество и всичко, което се бе случило. Помисли си, че хората си тръгват и скоро той пак ще остане насаме с нея.

Райън и Пиърс тъкмо излизаха през входната врата. Сбогуванията в семейство Мейфеър траеха дълго. Беатрис отново плачеше и уверяваше Райън, че всичко ще бъде наред. Рандъл седеше в дневната до първата камина. Приличаше на огромна тъмносива жаба в креслото, изглеждаше объркан и замислен.

- Как сте, скъпи мои? - попита Беа, като се втурна да хване ръцете на Майкъл и Мона. Целуна Мона по бузата.

Аарън се промъкна покрай нея.

- Добре съм - каза Мона. - Как е мама?

- Дадоха и? успокоителни. Сложиха я на системи. Ще спи цялата нощ. Изобщо не се тревожи за нея. Баща ти също е добре. Прави компания на Древната Евелин. Мисля, че и Сесилия е при тях. Ан Мари е при майка ти.

- И аз така си помислих - рече Мона с отвращение.

- Какво искаш да направя, скъпа? Да те заведа ли у дома? Искаш ли да останеш малко при мен? Какво да направя за теб? Можеш да останеш да спиш у нас, в стаята с тапетите на рози.

Мона поклати глава и отвърна:

- Добре съм. - Сви небрежно рамене. - Наистина съм добре. Ще се прибера у дома след малко.

- А ти? - обърна се Беа към Майкъл. - Виж се само. Цветът на лицето ти се е върнал. Като нов си.

- Да, така изглежда. Трябва да обмисля всичко. Ще ми изпратят докладите за Роуан.

- О, не чети всички тези доклади. Толкова са депресиращи. - Тя се обърна да потърси Аарън, който стоеше до отсрещната стена. - Аарън, не му позволявай.

- Трябва да ги прочете, скъпа моя - отвърна той. - А сега аз ще се върна в хотела. Доктор Ларкин ме чака.

- Ох, този доктор. - Тя го хвана за ръката и го целуна по бузата, докато вървяха към вратата. - Ще те чакам.

Рандъл също бе станал. Двама млади Мейфеър излязоха от трапезарията в салона. Сбогуванията се проточиха, изпълнени с прочувствени думи, внезапни ридания и признания в любов към Джифорд, горката красива Джифорд, милата и щедра Джифорд. Беа се обърна и се втурна да прегърне Майкъл и Мона. Целуна ги и отново тръгна по коридора, явно и? беше трудно да се раздели с тях. Имаше някаква интимност в начина, по който хвана ръката на Аарън, когато той я поведе по стъпалата. Рандъл излезе от къщата преди тях.

Най-накрая всички си тръгнаха. Мона стоеше на входната врата и им махаше, изглеждаше съвсем нелепо с детската рокля със сатенения колан, въпреки че бялата панделка в косата и? бе като част от самата нея.

Обърна се към Майкъл и затръшна вратата зад себе си.

- Къде е леля Вив? - попита той.

- Тя не може да те спаси, момче - каза Мона. - В Метаир е и успокоява децата на Джифорд заедно с леля Бернадет.

- Къде е Еужения?

- Ще повярваш ли, ако ти кажа, че я отрових? - Мона мина покрай него и тръгна към библиотеката.

Майкъл я последва непреклонен, готов да рецитира речи за порядъчност.

- Това няма да се случи отново - започна той, но тя затвори вратата на библиотеката и веднага го прегърна.

Започна да я целува, ръцете му се плъзнаха по гърдите и? и после внезапно вдигнаха памучната рокля.

- Не, не бива! - каза той. - Няма да ти позволя. Ти не ми даваш никакъв шанс…

Меките и? млади ръце го обгърнаха. Той галеше гърба и?, бедрата и? под памучната дреха. Тя беше силно възбудена, като всяка зряла жена, с която бе правил секс. Майкъл чу леко изщракване - беше се пресегнала да заключи вратата.

- Утеши ме - каза Мона. - Любимата ми леля умря. Наистина съм съсипана. Не се шегувам. - Тя отстъпи назад. В очите и? блестяха сълзи. Подсмръкна, като че ли всеки миг щеше да избухне в плач.

Разкопча памучната рокля и я остави да се смъкне на пода. Излезе от сияещия и? обръч и той видя снежнобелия и? сутиен с големи чашки от скъпа дантела и меката бледа кожа на корема и? над сатенения колан на долната фуста. Сълзите и? отново рукнаха, тя плачеше безмълвно. После се втурна към него, сключи ръце зад врата му, целуваше го, плъзгаше ръка между краката му.

Както се казва, това бе свършен факт. Тя зашепна, когато се отпуснаха на килима.

- Не се притеснявай.

Спеше му се. Изпитваше копнеж. Не беше потънал дълбоко. Не можеше. Твърде много неща минаваха пред вътрешното му око. Започна да си тананика, а после тихо запя.