Ан Райс - Лашър

- Валсът на Виолета - каза тя. - Моля те, остани с мен още малко.

Той като че заспа или потъна в нещо като покой, пръстите му лежаха на прекрасния и? изпотен врат, устните му се притискаха към челото и?.

В този миг на вратата се позвъни и той чу Еужения в коридора - не бързаше да отвори и викаше, както винаги:

- Идвам. Идвам.

Носеха докладите. Трябваше да ги прочете. Но как да стане, без да събуди спящото на килима дете. Все пак трябваше да ги види. Бяха ги донесли за по-малко от половин час. Помисли си за Роуан и почувства такъв ужасен страх, че не можеше да го изрази с думи, нито да вземе решение, нито дори да мисли.

Седна, опитваше се да събере сили, да се отърси от отмалата на секса и да не гледа голото момиче, което спеше на килима. Главата и? лежеше сред гнездо от червена коса, коремът и? беше гладък и съвършен, като гърдите и?. Всичко в нея бе сочно и съблазнително. Майкъл, прасе такова, не можеш да правиш такива неща!

Къщата потрепери леко от затръшването на входната врата. Еужения отново мина по коридора, а после настана тишина.

Той се облече и се среса. Взираше се в грамофона. Да, точно него беше видял във всекидневната, той свиреше призрачния валс. На него бе сложена плочата с този валс, записана преди много десетилетия.

Това го разстрои за миг. Опита се да откъсне очи от спящото дете и се зачуди как така бе почувствал покой насред всичко ставащо. «Но ти го стори. Не можеш да си постоянно напрегнат.» И тогава си помисли: «Жена ми може да е жива, може и да е мъртва, но аз трябва да вярвам, че е жива! Тя е с онова същество. То сигурно има нужда от нея!».

Мона се обърна. Гърбът и? беше съвършен, бял, бедрата и?, въпреки дребния и? ръст, имаха женствени пропорции. Нищо момчешко нямаше в младостта и?; тя определено беше жена.

Откъсни очи от нея, човече! Еужения и Хенри са някъде наоколо. Не си насилвай късмета. Заслужаваш да те зазидат в мазето.

Но тук няма мазе.

Знам. Е, тогава на тавана.

Той бавно отвори вратата. В коридора бе тихо. Тихо беше и в двойния салон. На масата в коридора обаче имаше плик - там, където оставяха пощата. Видя познатия надпис «Мейфеър и Мейфеър». Приближи се на пръсти и го взе. Страхуваше се да не се появят Еужения или Хенри. После влезе в трапезарията. Можеше да седне на масата и да прочете всичко. Така, ако някой се приближеше до вратата на библиотеката, щеше да успее да го спре.

Рано или късно, тя ще се събуди и ще се облече. А тогава? Не знаеше. Просто се надяваше да си иде и да го остави.

Жалък страхливец. Роуан, дали ще разбереш това? Смешното беше, че вероятно щеше да разбере. Роуан разбираше мъжете по-добре от останалите жени, по-добре дори от Мона.

Включи лампата до камината и седна на масата. Извади пакет ксерокопия от плика. Наистина бяха доста.

Генетиците от Ню Йорк и Европа бяха донякъде саркастични относно пробите. «Това, изглежда, е събран генетичен материал от повече от един вид примати.»

Но именно разказите на свидетелите от Донелайт го поразиха. «Жената беше болна. Постоянно седеше в стаята, но когато той излизаше, тя го придружаваше. Сякаш мъжът настояваше. Изглеждаше болна, много болна. За малко да и? предложа да иде на лекар.»

Един служител в хотел в Женева описваше Роуан като съвсем мършава, най-много петдесет и пет килограма. Смяташе това за ужасяващо.

Майкъл се вгледа в копията на подправените чекове. Подправени! И то неумело. Почеркът изглеждаше много старинен, като от елизабетинската епоха, какъвто можеш да видиш по стари пергаменти.

Получател: Оскар Олдридж Тамен.

Защо бе избрал това име? Когато се вгледа в другата страна на чека, разбра. Имаше фалшив паспорт. Банковият чиновник бе записал всички данни.

Със сигурност можеха да тръгнат по тази следа. Но тогава видя бележката от адвокатската фирма - Оскар Олдридж Тамен е бил видян за последно в Ню Йорк, на 13 февруари. Съпругата му го обявила за изчезнал на шестнайсети. Местоположение неизвестно. Заключение? Откраднат паспорт.

Затвори рязко папката. Сложи ръце върху нея и се наведе напред, опитваше се да прогони трепването в сърцето, да си припомни, че тази болка е съвсем незначителна - почти като дразнене - и я има от години, нали така?

- Роуан - каза той на глас, като молитва. Мислите му се върнаха в деня на Коледа, когато я видя за последно - когато тя скъса верижката от врата му и медальонът падна.

Защо ме изостави? Как можа!

Заля го силен срам, срам и страх. Егоистичната му дребна душица беше доволна, когато чу, че демонът я е принудил, доволен беше, че разследващите смятат, че тя е заминала насила! Доволен бе, че това бе обявено пред гордия Райън Мейфеър. О, това означаваше, че неговата хитра жена не му бе изневерявала с онзи демон! Тя го обичаше!