Ан Райс - Лашър

Значи отново четене на мисли. Що за хора бяха тия! Какви бяха? Някакви богати цигани? Юри изсумтя. Скръсти ръце, заби пети в килима и се втренчи подозрително в мъжа.

- Искам да ти помогна - настоя непознатият. - Ти си много по-добър от циганите, които са те отвлекли.

- Знам - сопна се момчето. Пак си спомни за майка си. - Някои хора са по-добри от останалите. Много по-добри.

- Точно така.

Сега е моментът, рече си Юри и хукна пак към вратата, но мъжът отново го хвана. Юри бе доста силен за своите десет години, а този беше някакъв старец. И все пак не успя да се измъкне.

- Успокой се за момент, Юри - каза мъжът. - Нека поне идем до банката и отворим сейфа. После ще решим какво да правим.

Не след дълго разплаканият Юри се остави мъжът да го изведе от хотела и да го качи в една кола - хубав немски седан. Банката беше смътно позната на момчето, а служителите в нея не беше виждал никога. Той гледаше с недоумение как белокосият англичанин им обяснява всичко и скоро сейфът беше отворен. Юри беше запознат със съдържанието му - няколко паспорта, японският часовник на баща му, дебел плик с италиански лири и американски долари, и връзка писма, на поне едно от които се виждаше адресът на майка му в Рим.

Юри беше много развълнуван от възможността да види отново всички тези неща, да ги докосне, да извика в ума си съвсем ясно момента, в който двамата с майка му влязоха тук и тя постави всичко в кутията. След като служителите прехвърлиха вещите в кафяви пликове и му ги подадоха, той ги притисна към гърдите си.

Англичанинът го поведе отново към колата и след кратко пътуване те спряха отново. Озоваха се в малък офис, където англичанинът поздрави свойски служителя, който каза на Юри да застане пред един фотоапарат на триножник.

- За друг паспорт - обясни му мъжът на италиански. - Тези, които имаш, няма да свършат много работа.

- Но паспорти се правят в полицията - рече презрително момчето.

- Ние си правим наши паспорти - отвърна мъжът. - Така ни харесва повече. Я си избери някакво име. Или искаш аз да ти измисля? Ще ми се да ми помогнеш, за да те заведа в Амстердам, там ще ти хареса.

- Не - сопна се Юри и си спомни как Андрю настояваше да не вика лекар. - Никаква полиция, никакви сиропиталища, никакви манастири, никакви приюти. Не! - Избърбори набързо още няколко термина, които знаеше на италиански, румънски и руски. Всички означаваха едно: - Никакъв затвор!

- Не, не, нищо такова - рече търпеливо мъжът. - Можеш да дойдеш с мен в нашата къща в Амстердам. Можеш да си тръгнеш оттам, когато пожелаеш. Тя е много сигурно място. Ще си имаш собствена стая.

Сигурно място. Собствена стая.

- Но кои сте вие? - настоя момчето.

- Наричаме се «Таламаска» - отвърна мъжът. - Ние сме учени-изследователи. Събираме информация; свидетелства за разни събития. Това е, чувстваме се длъжни да вършим това. Ще ти обясня всичко в самолета.

- И четете мисли - каза Юри.

- Да. Някои от нас могат да четат мисли, други са просто самотници, които си нямат никого на този свят. Както и хора, които са по-добри от останалите, много по-добри. Като теб. Моето име е Аарън Лайтнър. И бих се радвал, ако дойдеш с мен.

В метрополията в Амстердам Юри се увери, че наистина може да избяга, когато реши. Провери многократно всички незаключени врати. Стаята му беше малка и чиста. Прозорецът му гледаше към канала и павираните кейчета. Обожаваше ги. Липсваше му обаче яркото италианско слънце. Тук беше доста по-мрачно, като в Париж, но все пак му харесваше. В къщата винаги гореше огън, беше топло, имаше меки дивани и кресла, в които можеш да подремнеш; твърди легла и много храна. Улиците на Амстердам бяха страхотни. Харесваха му старите къщи, построени още през седемнайсети век, една срещу друга, в безкрайни редици от красиви фасади. Харесваше скосените им покриви. Харесваше брястовете и чистите дрехи, които му дадоха. Дори започна да харесва студа.

В метрополията идваха и си отиваха различни хора. Юри всеки ден чуваше да се говори за Старшите, но така и не разбра кои са те.

- Искаш ли да караш колело, Юри? - попита го Аарън.

И Юри се научи. Гледаше как го правят останалите и скоро вече летеше като демон по улиците на града.

Все пак той още не искаше да говори. След дълго настояване разказа само историята за махараджата.

- Не, кажи ми какво се случи наистина - настоя Аарън.

- И защо да ти казвам? - отвърна Юри. - Дори не знам защо ме доведе тук.

Беше минала почти година, откакто бе разказвал истинската си история на някого. Не я беше казал дори на Андрю. Защо да я споделя с този човек? И внезапно, както отричаше да има нужда да разкаже истината, да обяснява каквото и да било, той започна да говори. Разказа всичко за майка си, за циганите, всичко… без да спира. Нощта отмина и утрото настъпи, а Аарън все още стоеше срещу него на масата и го слушаше. Юри не млъкваше.