Ан Райс - Лашър

Когато спря, той вече познаваше Аарън и Аарън познаваше него. Беше решено Юри да не напуска Таламаска, поне на първо време.

Шест години Юри ходи на училище в Амстердам.

Живееше в къщата на Таламаска и прекарваше повечето от времето си в учене, а след училище и през уикендите работеше за Аарън Лайтнър. Въвеждаше записи в компютъра, проверяваше разни неща в библиотеката, понякога изпълняваше и други поръчки - занеси това в пощата, донеси тази кутия.

Скоро започна да осъзнава, че Старшите всъщност са навсякъде около него. Те бяха почетни членове на ордена, но никой не знаеше кои са. Нещата стояха така: станеш ли веднъж Старши, не бива да казваш за това на никого. Беше забранено и да питаш: «Ти Старши ли си?» или «Знаеш ли дали Аарън е Старши?». Беше забранено и да се опитваш да разбереш, като се ровиш в мислите на другите.

Старшите обаче знаеха кои са Старши. Те поддържаха връзка с всички чрез компютрите и факс машините в метрополията. Всъщност всеки член, дори неофициалните като Юри, можеше да разговаря със Старшите, когато поиска. Дори посред нощ той можеше да включи своя компютър и да напише дълго писмо на Старшите. А малко по-късно, на зазоряване, щеше да получи отговор, който да се разпечата на принтера.

Това означаваше, разбира се, че Старшите са мнозина и че някои от тях са «на повикване». Те като че нямаха своя индивидуалност, в отговорите им не личеше нечий истински глас, бяха просто много внимателни и грижовни, знаеха всичко и често ставаше ясно, че знаят за Юри повече, отколкото той самият знае за себе си.

Тази тиха комуникация със Старшите много му харесваше. Той започна да ги пита за всякакви неща. И те винаги му отговаряха.

Една сутрин Юри слезе да закуси в трапезарията, огледа се и се зачуди кой ли от събралите се е Старшият, който бе отговорил на писмото му през нощта. Разбира се, отговорът можеше да е дошъл чак от Рим, той беше наясно с това. Старшите бяха навсякъде по света, във всяка метрополия. Единственото, което знаеше със сигурност за тях, бе, че те са по-старите, по-опитните, онези, които управляваха ордена, въпреки че Висшият съвет, който се назначаваше от тях и отговаряше пак пред тях, беше официалният ръководен орган.

Денят, в който Аарън се премести в Англия, беше много тежък за Юри, защото къщата в Амстердам бе единственият постоянен дом, който бе имал в живота си. Но той не искаше да се разделя с Аарън, затова двамата заминаха заедно и заживяха в голямата метрополия извън Лондон - красиво, топло и безопасно място.

Юри започна да харесва Лондон. Зарадва се, когато разбра, че ще учи в Оксфорд. Прекара там шест години, като често се връщаше у дома.

Когато навърши двайсет и шест, Юри вече бе станал истински член на ордена. Не изпитваше и най-малкото съмнение в това отношение. Приемаше да изпълнява поръченията на Аарън и Дейвид, а скоро вече получаваше инструкции за пътуванията си направо от Старшите. Когато се върнеше, докладваше пак на тях, по мрежата.

- Назначение от Старшите - казваше той на Аарън, преди да потегли на път. Аарън никога не питаше нищо, а и никога не изглеждаше изненадан.

Винаги, каквото и да правеше, където и да ходеше, Юри поддържаше връзка с Аарън по телефона. Беше много предан и на Дейвид Талбът, но той беше вече много стар и изморен от работата в ордена и вероятно скоро щеше да отстъпи поста на директор или щеше да бъде помолен учтиво от Старшите да се оттегли.

Юри винаги отговаряше пред Аарън. Единствено за него го беше грижа.

Той знаеше, че между него и възрастния човек съществува специална връзка. Изпитваше някаква много силна, необяснима обич към Аарън, чиито корени бяха още в детството му, в тогавашната самота, в спомена за нежността и спасението. Това бе обичта, която можеше да бъде унищожена единствено от човека, който я бе породил. Аарън е мой баща, мислеше си Юри, точно както беше баща за Андрю, починал в онзи хотел в Рим.

Когато порасна, Юри прекарваше повечето от времето си извън метрополията. Обичаше да броди сам, харесваше му да се смесва с тълпата, да бъде анонимен. Имаше нужда да чува и други гласове, които говорят на различни езици, да потъне в огромните пренаселени дебри на градовете. Когато се движеше така сред множеството, се чувстваше по-жив.

Но почти всеки ден Юри разговаряше с Аарън по телефона. Аарън никога не го сгълча заради тази зависимост. Всъщност той винаги бе готов да го изслуша, да поговори с него. Годините минаваха, а Аарън започна да споделя с Юри дори чувствата си, разочарованията си, надеждите си.