Чайлд,Лий - Не се връщай

Продължаваше да чака. Няколко минути по-късно от изток се появиха фарове. Движеха се с умерена скорост, точно както трябва да се движат в чертите на населено място. Той леко се приведе напред. Колата се плъзна покрай него.

Беше седан.

Той отново опря гръб на стената.

Изтекоха пет минути. После седем, осем. А след това — нови светлини. Пак се приведе напред. Беше пикап. В мига, в който отмина, Ричър изскочи на тротоара и размаха левия си юмрук. Петдесет метра по-нататък Търнър стъпи на платното и вдигна палец. Абсолютен синхрон. Пуснат като по конец пас в мач извън сезона. Фаровете на пикапа осветиха неподвижната фигура на Търнър.

Пикапът не спря.

_Мамка му_, изруга Ричър.

Следващият подходящ кандидат се оказа старичък форд бронко, който също не спря. По този начин постъпи и някакъв форд пикап на средна възраст, следван от нов додж рам. После шосето отново опустя. Часовникът в главата на Ричър показваше някъде около десет и половина. Застудя. Беше облечен с две тениски плюс якето с подплатата чудо. Започваше да се тревожи за Търнър, която имаше само една изтъняла от пране тениска и една обикновена риза. _Родена съм в Монтана_, беше казала тя. _Никога не ми е студено_. Той се надяваше това да е истина.

През следващите пет минути не се появи никаква кола. После от изток изскочи нов чифт фарове — широко и ниско разположени. Вероятно седан, прецени Ричър, но въпреки това се наведе напред.

В следващия миг се залепи за стената. Колата действително беше седан, бърза и пъргава. Форд краун Виктория, черна, със затъмнени стъкла и антени върху капака на багажника. Може би собственост на Военната полиция, на ФБР, на Федералната шерифска служба или на Вирджинската щатска полиция. Щом отмина, той мигом се наведе напред. Колата профуча покрай Търнър и продължи с висока скорост по пътя си.

Ричър пак зачака. Една минута, после още една. Нищо освен непрогледен мрак.

След това на изток изплуваха поредните светлини. Доста отдалече, може би все още от Ист Мейн, преди главното кръстовище на града. После приближиха. Колата със сигурност беше вече на Уест Мейн. Лъчите бяха слаби и жълтеникави, рожба на старомодни фарове. Нищо модерно. Никакви халогени. Ричър зае позиция на своя ъгъл. Фаровете се приближаваха. Бавно, но стабилно. После се плъзнаха покрай него.

Пикап.

Прибегнаха до същото изпълнение. Неговият ляв юмрук, нейният палец.

Пикапът намали, после спря.

Търнър стъпи на платното, пъхна глава през сваленото дясно стъкло и започна да говори. През това време Ричър вече преодоляваше петдесетметровото разстояние, делящо го от спрелия автомобил.

Този път Жулиета потърси Ромео. Нещо, което беше необичайно. В повечето случаи Ромео беше този, който предлагаше поредните новини. Но трудът им беше така разпределен, че понякога и Жулиета получаваше новата информация.

— Никаква следа от тях, чак до Уинчестър — обяви мъжът с псевдоним Жулиета.

— Това сигурно ли е? — попита Ромео.

— Проверката беше извършена крайно внимателно.

— Добре. Но задръж хората ни в района. Големият ни шанс е онази автобусна линия.

— Разбрано.

*

Ричър дотича до пикапа, леко задъхан. Беше стар шевролет, произведен и купен за работа, а не за шоу. Мъжът зад волана беше жилаво около седемдесетгодишно старче, кожа и кости, с рядка бяла коса. Търнър го представи по доста странен начин:

— Този господин пътува за окръг Минерал в Западна Вирджиния. Отива на едно място, наречено Кийзър, недалече от границата с Мериленд.

На Ричър това не му говореше нищо, но Западна Вирджиния звучеше с една идея по-добре от тази, обикновената Вирджиния. Той пъхна глава през прозореца редом с Търнър и обяви:

— Сър, много ще сме ви благодарни, ако ни вземете.

— В такъв случай скачайте в кабината и да потегляме — отвърна старчето.

Седалката беше цяла, но кабината се оказа доста тясна. Търнър влезе първа. Ричър я последва, затръшна вратата и притисна рамо в стъклото, но въпреки това за Търнър остана съвсем малко пространство между. В замяна на това седалката беше мека и удобна, а в кабината беше топло. Двигателят работеше гладко и равномерно и с лекота вдигаше около сто. Вървеше така, сякаш никога нямаше да спре.

— А вие всъщност накъде сте се запътили? — попита старчето.

— Търсим работа — отвърна Ричър, спомнил си за младата двойка в Охайо с проскубаното куче, която пътуваше в червеното силверадо. — По тази причина ни устройва всяка посока.