Чайлд,Лий - Не се връщай

— Добре — въздъхна тя.

— Освен това ще задържим глока.

Така и направиха. Взеха и портфейла, и телефона му. След това Ричър хвана с две ръце предниците на якето му, отлепи го от земята и го помъкна към ръба на пропастта. В повечето случаи такива опити завършваха с провал. Труповете се закачаха за храстите и камъните и оставаха да лежат два-три метра по-надолу. Поради липса на наклон и инерция.

По тази причина Ричър повдигна трупа и го завъртя назад — като хвърляч на чук по време на олимпиада. След това направи два кръга, приведен ниско над земята, но вдигнал тялото високо във въздуха. Постигнал максимален размах, той го запрати в мрака. Чуха пропукване на съчки и клони, последвано от търкаляне на камъни. После настъпи тишина, нарушавана единствено от монотонния шепот на долината.

Направиха маневра и поеха по обратния път. По „Лоръл Кениън“ към магистралата. Зад волана беше Ричър. Седнала до него, Търнър разглоби и сглоби глока, след което го прибра в джоба си. С един 9-милиметров патрон в цевта и още петнайсет в пълнителя. След това се зае с портфейла. Здраво натъпкан като предишните. Дебела пачка двайсетачки, няколко по-дребни банкноти, пълен комплект редовни кредитни карти и шофьорска книжка от Северна Каролина със снимка на притежателя си. Името му беше Джейсън Кенет Райкард, приключил земният си път само месец преди да навърши двайсет и девет. Не беше донор на органи.

Телефонът му беше евтин, почти като тези на Търнър и Ричър, закупени от дрогерията. Без съмнение с предплатена и трудна за проследяване СИМ карта. В паметта бяха вкарани само три номера. Първите два маркирани с _Пит Л_. и _Рони Б_. — очевидно Лозано и Балдачи, а третият само с едно име — _Шраго_. Списъкът с проведените разговори беше кратък. Нито един изходящ и само три входящи, всичките от Шраго.

— Тоя трябва да е дебелият с малките ушички — подхвърли Търнър. — Явно е шефът на екипа.

— Не са малки, а са подрязани — поправи я Ричър.

— Какви са?

— Подрязани.

— Откъде знаеш?

— Момичето ми каза. Видяла ги е отблизо.

— Говорил си с нея?!

— По нейна инициатива, в закусвалнята.

— Защо го е направила?

— Взела ни е за федерални. Любопитна е да разбере какво се случва на улицата пред дома й и решила да измъкне нещо от нас.

— Къде е видяла тоя с ушите?

— Пред къщата.

— Но наистина не знае какво става?

— Не знае дори за делото за бащинство. Името ми не й говори абсолютно нищо. Явно майката е спестила подробности за исковата молба. А момичето не знае дори, че майка му е клиентка на адвокатската кантора. Мисли, че следим някой от съседите.

— Не биваше да разговаряш с нея.

— Нямах избор. Тя просто седна на масата ми и започна да задава въпроси.

— На един напълно непознат човек?

— В закусвалнята се чувства на сигурно място. Мъжът на бара се грижи за нея.

— Как ти се видя?

— Хубаво и умно хлапе.

— Мислиш ли, че е твое дете?

— Все още е единствената кандидатка. Доста шантава е, съвсем като мен. Но аз така и нямам никакви спомени за жената в Корея.

— Подрязани уши? — смени темата Търнър.

— Като малки шестоъгълници — кимна Ричър.

— Никога не съм чувала такова нещо.

— Аз също — отвърна той, после извади телефона си и набра Едмъндс.

На Западното крайбрежие беше девет вечерта, а това означаваше полунощ на Източното. Но той беше сигурен, че адвокатката ще вдигне. Защото беше идеалистка. Тя вдигна чак на седмото позвъняване. Езикът й беше надебелял както предишния път.

— Имаш ли нещо за писане? — попита Ричър.

— И хартия — отвърна Едмъндс.

— Искам да провериш още две имена. Почти сигурно служат в онази логистична част във Форт Браг, но ми трябва повече информация. Първият е Джейсън Кенет Райкард, а другият — човек, наречен Шраго. Не знам дали това е малкото му име или фамилията. Опитай се да измъкнеш някакви сведения за него. Отличителни белези — обезобразени уши.

— Уши ли? — попита Едмъндс.

— Да.

— Тази вечер разговарях с майор Съливан. От Министерството на отбраната настоявали за бързо решение на случая „Родригес“.

— Ще стане най-бързо, ако свалят обвиненията.

— Забрави.

— Добре, остави това на мен — отвърна Ричър, изключи телефона и го прибра в джоба си.

След това продължи да шофира, вече с две ръце.

Булевард „Лоръл Кениън“ беше глупаво име за пътя, по който се движеха. Разбира се, че каньонът се казваше Лоръл и пресичаше изключително живописни местности, но изобщо не беше булевард. Булевардът е широка и права артерия с церемониални функции, обикновено с редици специално подбрани дървесни видове от двете страни, а също така и други ландшафтни творения. Името му произтича от старофренски — boullewerc , — в превод крепостен вал. Някога булевардите са били проектирани като дълги, широки и добре отъпкани насипи, много удобни за разходка.