Чайлд,Лий - Не се връщай

— В крайна сметка ще ми кажеш ли какво става? — попита тя.

— Вечерята ти изстива, това става — отвърна Ричър. — Хайде, започвай да се храниш.

— Ти ще ядеш ли?

— Вече ядох.

— Тогава защо влезе тук?

— За да разгледам интериора.

— Артър се гордее с него. Ти откъде си?

— Аз съм в постоянно движение.

— Значи си федерален агент — кимна тя и започна да се храни.

Ричър беше готов да се обзаложи, че това в чинията носи някакво наименование от сорта на „Страхотното руло на мама“. Миризмата на говежда кайма и кетчуп не можеше да се сбърка с никоя друга. А той знаеше всичко за закусвалните. Беше прекарал в тях стотици часове и беше опитвал почти всичко, което предлагат.

— Права съм, нали? — подхвърли тя. — Става въпрос за адвокат и клиент.

— Отчасти — кимна Ричър. — Но не и за сенчест бизнес между тях. По-скоро за човек, който може би ще посети някой от тях. Или и двамата.

— Трети човек? Който им има зъб?

— Нещо такова.

— Значи засада, така ли? Чакате някой да се появи? За да го арестувате още на улицата? Това би било страхотно. Освен ако не се случи в адвокатската кантора. Можете ли да избирате? И ако можете, ще го направите ли на нашата улица? При всички случаи трябва да обмислите подобна възможност. На улицата ни е по-безопасно. Докато край кантората е доста оживено. Опасен ли е човекът, когото чакате?

— А ти виждала ли си подобен човек наоколо?

— Само вашите хора. По цял ден дремят в колите си и наблюдават. И другите, от мобилните ви екипи. Онзи със сребристото малибу редовно го прави.

— Редовно?

— По-скоро често. Това е правилната дума. Също като двамата в наетата кола. И като вас двамата в рейнджровъра. Но не съм виждала сам човек, който изглежда опасен.

— Какви двама в наетата кола?

— Единият има странно оформена глава и подкастрени уши.

— Подкастрени?

— Отначало реших, че просто са малки. Но отблизо се вижда, че някой му ги е резнал. Приличат на малки шестоъгълници.

— Кога си била близо до него?

— Днес следобед. Стоеше на отсрещния тротоар.

— Каза ли ти нещо?

— Нито дума. Пък и защо да говори с мен? Аз не съм нито адвокат, нито клиент. Никой не ми има зъб.

— Ще наруша правилата и ще ти кажа, че тези двамата нямат нищо общо с нас — рече Ричър. — Не са от нашите, ясно? Може би ще се окажат част от проблема, затова стой далече от тях. Предупреди и приятелите си.

— Работата май става дебела — промърмори момичето.

После телефонът на Ричър иззвъня. Не беше свикнал да се разхожда с телефон и отначало си помисли, че звъни джиесемът на някой от клиентите наоколо. Не направи опит да го включи. Реагира едва след като забеляза погледът на момичето, закован върху джоба му.

Дишането на Търнър беше доста учестено.

— Тръгвам обратно! — обяви тя. — Излизай пред входа, веднага!

Гласът й беше задавен от напрежение.

Ричър прекъсна връзката, заряза Сам Дейтън в сепарето и изскочи навън. Миг по-късно забеляза някакви фарове вляво от себе си, които бързо се приближаваха. Раздалечени и разположени доста високо. Добрият стар рейнджровър се носеше с пълна скорост към него. После фаровете го осветиха и колата закова на място. Той отвори вратата и скочи вътре.

— Какво става?

— Ситуацията излезе от контрол — задъхано отвърна Търнър.

— В смисъл?

— Току-що застрелях човек.

> 54

Търнър проговори едва когато излязоха на „Вентура“ и поеха на запад.

— Помислих си, че в този час кантората ще бъде затворена, както и всичко останало в сградата. И че никой не я наблюдава. Реших да хвърля едно око, просто за да бъдем информирани за някои неща — например какви са ключалките и алармата на кантората. Които, между другото, се оказаха доста елементарни. Ако се наложи, всеки би могъл да ги преодолее в рамките на пет минути. После разгледах картата и установих, че лесно ще стигна до Мълхоланд Драйв. Винаги съм искала да карам кола по Мълхоланд Драйв — като онези ченгета от филмите. Прецених, че след като хлапето седна да вечеря, ще останеш вътре поне още трийсет минути, напълно достатъчни за една малка екскурзия…

— И? — каза Ричър, просто за да не спира да говори.

Да стреляш по хора е доста стресиращо, а стресът е нещо сложно. Всеки реагира по свой начин. Някои го потискат дълбоко в себе си, други предпочитат да приказват.

Търнър очевидно беше от вторите.

— Установих, че ме следят — рече тя.

— Постъпила си глупаво — промърмори той само защото тя не обичаше мълчаливото съгласие.