Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Умна е — изкикоти се Уилем. — Много умна. Мина една година, преди да се сетя да задам този въпрос. — Той погледна Дена възхитено. — Част от енергията се губи във въздуха. — Махна с ръка. — Друга част отива в самите предмети и в тялото на симпатиста, който контролира връзката. — Той се намръщи. — Това може да стане упасно.

— Опасно — меко го поправи Симон.

— Значи в момента вярваш, че всички тези драбове са свързани с всички тези други неща? — погледна ме Дена.

Кимнах в отговор.

Тя размърда ръцете си встрани. Монетите и тебеширът се залюляха във въздуха.

— Това не е ли… трудно?

— Така е — потвърди Уилем, — но нашият Квоте си пада малко фукльо.

— Точно затова бях толкова мълчалив — каза Сим. — Не знаех, че ще успееш да удържиш четири обвързвания едновременно. Това е невероятно впечатляващо.

— Ако е необходимо, мога да се справя и с пет — рекох аз. — Но това е границата на възможностите ми.

— Още нещо — усмихна се Сим на Дена. — Гледай сега! — Той посочи към висящото във въздуха парче тебешир.

Нищо не се случи.

— Хайде де — оплака се Сим, — опитвам се да й покажа нещо.

— Покажи й го тогава — самодоволно отвърнах аз и се облегнах на стола си.

Сим пое дълбоко дъх и се вторачи в парчето тебешир. То потрепери.

Уил се наведе към Дена и обясни:

— Един симпатист може да противопостави своя Алар на Алара на друг. Всичко се свежда до това да вярваш непоколебимо, че драбът и сребърното пени изобщо не са едно и също.

Уил посочи с ръка и пенито падна със звънтене върху масата.

— Това е подло — възразих аз през смях. — Двама срещу един не е честно.

— В този случай е — каза Симон и тебеширът потрепери отново.

— Много добре — заявих аз и си поех дълбоко дъх, — покажете най-лошото, на което сте способни.

Тебеширът бързо падна върху масата, последван от драба. Но сребърният талант остана на мястото си.

Сим се облегна на стола си.

— Ти ме плашиш — призна той и поклати глава. — Добре, печелиш.

Уилем кимна и също се отпусна.

— Значи твоят Алар е по-силен от техните два, взети заедно? — погледна ме Дена.

— Вероятно не — милостиво отвърнах аз. — Ако бяха тренирали заедно, може би щяха да ме победят.

Очите й обходиха разпръснатите монети.

— Значи това е? — попита тя, като гласът й прозвуча леко разочаровано. — Всичко се свежда до обмяна на енергия?

— Има и други изкуства — отвърнах аз. — Например Сим се занимава с алхимия.

— Докато аз — намеси се Уилем — съм се съсредоточил в това просто да бъда красив.

Дена ни погледна и очите й станаха сериозни.

— Има ли магия, която просто… — Тя леко размърда пръстите на ръцете си. — Някак си да пренаписва нещата?

— Има сигалдрия — отвърнах аз — като звънчето в стаята ти. Тя е нещо като постоянна симпатия.

— Но пак е обмяна, нали? — попита тя. — Просто енергия?

Кимнах в отговор.

Дена изглеждаше смутена, когато попита:

— Какво бихте казали, ако някой ви сподели, че му е известна магия, която прави повече от това? Магия, при която просто написваш нещата и каквото напишеш, се превръща в истина? — Тя нервно сведе поглед и започна да рисува с пръст по масата. — Тогава, ако някой види написаното, дори и да не може да го прочете, за него то се превръща в истина. Той започва да мисли за определени неща или да действа по определен начин, в зависимост от написаното. — Отново вдигна поглед към нас, а изражението й беше странна смесица от любопитство, надежда и несигурност.

Тримата се спогледахме. Уилем сви рамене.

— Звучи далеч по-лесно от алхимията — отвърна той. — По-скоро бих се занимавал с това, отколкото да прекарам цял ден с принципите за премахване на обвързването.

— Звучи като магията от приказките — казах аз. — Като нещата от книгите, които не съществуват в действителност. Със сигурност никога не съм чувал за нещо подобно в Университета.

Дена отново сведе поглед към масата, където пръстите й все още рисуваха по дървото. Устните й бяха леко присвити, а погледът й — далечен.

Не бях сигурен дали е разочарована или просто замислена.

— Защо питаш? — рекох.

Дена вдигна поглед към мен и изражението й бързо бе заменено от кисела усмивка. Тя сви рамене в отговор на въпроса ми.

— Просто съм чувала за нещо такова — нехайно отвърна тя. — Мислех си, че звучи твърде добре, за да е истина.

Тя хвърли поглед през рамо.

— Изглежда издържах по-дълго от прекалено възторжения си ухажор — отбеляза тя.

Уил вдигна ръка, за да я прекъсне.