Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Имахме споразумение — припомни й той. — В него се споменаваше за пиене и женски тайни.

— Ще говоря с бармана, преди да си тръгна — отвърна тя, а очите й весело играеха. — Що се отнася до тайната. Зад вас седят две дами. Почти през цялата вечер ви хвърляха погледи. Онази, която е облечена в зелено, харесва Сим, а другата, с късата руса коса, изглежда, има слабост към сийлдишките мъже, които са съсредоточени в това да изглеждат красиви.

— Вече ги забелязахме — каза Уилем, без да се обръща. — За съжаление те са в компанията на млад модегански благородник.

— Благородникът по никакъв начин не е романтично обвързан с _тях_ — обясни Дена. — Докато дамите ви наблюдаваха, благородникът показа доста ясно, че предпочита червенокоси мъже. — Тя сложи собственически ръката си върху моята. — За негово съжаление обаче аз вече предявих правата си.

Сподавих желанието си да погледна към масата.

— Сериозно ли говориш? — попитах аз.

— Не се безпокойте — обърна се тя към Уил и Сим, — ще изпратя Деох да отвлече вниманието на модеганеца. Това ще ви осигури възможност за действие.

— Какво ще направи Деох? — засмя се Симон. — Ще жонглира ли?

Дена го изгледа осъдително.

— Какво? — оправда се Симон. — Какв… Деох не е достатъчно хитър.

Дена примигна.

— Двамата със Станчион са съсобственици на „Еолиан“ — каза тя. — Не знаеше ли това?

— Те притежават това място — натърти Сим, — а не са, нали се сещаш, _заедно_.

— Разбира се, че са — засмя се Дена.

— Но Деох непрекъснато е с жени — възрази Симон. — Той… той не може…

Дена го изгледа така, сякаш е бавноразвиващ се, след което погледна двама ни с Уил.

— Вие двамата знаехте, нали?

— Нямах никаква представа за това — сви рамене Уилем. — Но не съм много учуден, че той е „баша“. — Уил се поколеба и се намръщи. — Каква беше тукашната дума за мъж, който има връзки и с жени, и с мъже?

— Късметлия? — предложи Дена. — Отегчен? Който си служи еднакво добре и с двете ръце?

— Който харесва и двата пола — поправих я аз.

— Не върши работа — закачливо ме смъмри Дена. — Ако не наричаме нещата с впечатляващо звучащи наименования, никой няма да ни приеме на сериозно.

Сим примигна, очевидно неспособен да разбере за какво става дума.

— Виж сега — бавно започна Дена, все едно обясняваше на малко дете. — Всичко е просто енергия. И ние можем да я насочваме по различни начини. — На устните й разцъфна усмивка, сякаш току-що бе осъзнала какъв е най-подходящият начин да му обясни нещата. — Това е като да направиш ето така. — Тя започна енергично да разтрива бедрата си с ръце, имитирайки движението, което Сим бе направил преди малко. — Всичко е просто енергия.

Дотогава Уилем вече беше скрил лицето си с ръце, а раменете му се тресяха от беззвучен смях. Изражението на Симон бе все така недоверчиво и объркано, но сега вече беше и ядосан, а лицето му започна да се изчервява.

Изправих се на крака и хванах Дена за лакътя.

— Остави бедното момче на мира — казах аз и леко я побутнах към вратата. — Той е от Атур. Там са малко задръстени.

> 19.

> Благородници и крадци

Когато с Дена излязохме от „Еолиан“, беше късно вечерта и улиците бяха пусти. В далечината се чуваше музика от цигулка и глух тропот от конски подкови върху паветата.

— И така, под кой камък се беше скрил напоследък? — попита тя.

— Обичайният камък — отвърнах аз и след това ми мина една мисъл. — Идва ли да ме търсиш в Университета? В голямата квадратна сграда, която мирише на дим от въглища?

Дена поклати глава.

— Изобщо не знам къде да те търся там. Мястото е като лабиринт. Ако не успея да те хвана, когато свириш в „При Анкер“, знам, че не ми е провървяло. — Тя ме изгледа с любопитство. — Защо?

— Някакво момиче е идвало да ме търси — отвърнах аз с небрежно махване на ръка. — Казала е, че съм й дал чародеен амулет срещу заплащане. Мислех, че може да си ти.

— Наистина идвах да те търся преди известно време, но не съм споменавала нищо за омагьосващия ти чар.

Разговорът замря и между нас се настани мълчание. Не спирах да мисля за онзи път, който я бях видял да върви хваната за ръка с Амброуз. Не исках да знам нищо повече за това, но същевременно то бе единственото нещо в главата ми.

— Дойдох да те посетя в „Прошареният мъж“ — вметнах аз просто за да запълня мълчанието помежду ни, — но ти вече се беше махнала.

— С Келин малко се поскарахме — кимна тя.

— Надявам се нещата да не са толкова зле. — Посочих шията й. — Забелязах, че все още носиш огърлицата.