Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Позволете ми, ваша милост.

Маерът се усмихна сковано.

— Ако бях по-млад, щях да се отнеса с пренебрежение към твоето предложение — въздъхна той, — но гордостта е лукс, който могат да си позволят само силните. — Сложи слабата си ръка върху моята и ме използва за опора, за да се изправи на крака. — Вместо това ще трябва да се задоволя да бъда просто благ.

— Благостта е привилегия на мъдрите — с лекота отвърнах аз. — Затова може да се каже, че вашата мъдрост ви прави благ.

— Предполагам, че така нещата стават малко по-поносими. — Алверон се усмихна криво и ме потупа по ръката.

— Искате ли да ви подам бастуна, ваша милост? — попитах аз. — Или ще вървим заедно?

Той отново се засмя сухо.

— „Да вървим заедно“, много деликатно се изразяваш. — Взе бастуна в дясната си ръка, докато с лявата се хвана за мен с изненадваща сила.

— В името на бога и неговата дама! — тихо изруга маерът. — Мразя да ме виждат как едва кретам като някой старец. Но е по-малко унизително да се облегна на ръката на младеж, отколкото да куцукам сам. Ужасно е собственото ти тяло да те предаде. Но никога не мислиш за това, докато си млад.

Започнахме да вървим и разговорът ни замря, докато крачехме, заслушани в плисъка на водата във фонтаните и песента на птиците, накацали върху живия плет. От време на време Алверон ми показваше някоя скулптура и ми разказваше кой от предците му е поръчал изработката й, сам я е изваял или (в тези случаи говореше с тих и извинителен тон) я е плячкосал от чужди земи по време на война.

Разхождахме се из градините в продължение на почти цял час. Тежестта на маера върху ръката ми постепенно намаляваше и накрая той ме използваше по-скоро за да пази равновесие, отколкото за да се обляга на мен. Минахме покрай няколко благородници, които се поклониха или кимнаха на Алверон. След като се отдалечахме достатъчно, че да не ни чуват, той ми разказваше кои са те, каква е позицията им в двора и ми споменаваше някоя и друга клюка за тях.

— Чудят се кой си — обясни ми той, след като една двойка беше вече от другата страна на живия плет. — До довечера всички ще говорят за това. Дали не си посланик от Ренере? Или пък млад благородник, който се домогва до богато имение или съпруга? Може би си моят отдавна загубен син, спомен от лудите ми младежки години? — Изкикоти се и ме потупа по рамото.

Сигурно щеше да продължи в този дух, но се спъна от една стърчаща плочка и за малко не падна. Бързо го подхванах, за да не загуби равновесие, и му помогнах да седне на каменна пейка край пътеката.

— Пусто да остане! — изруга той, очевидно смутен. — Как ли щеше да изглежда отстрани, ако самият маер падне по гръб като някой бръмбар и заразмахва ръце и крака във въздуха? — Огледа се сърдито, но, изглежда, бяхме само двамата. — Ще направиш ли една услуга на стареца?

— На ваше разположение съм, ваша милост.

— Ще го направиш ли наистина? — Алверон ми хвърли проницателен поглед. — Е, става дума за нещо дребно. Запази в тайна кой си и с какво се занимаваш. Това ще направи чудеса за репутацията ти. Колкото по-малко им кажеш, толкова повече всички ще се интересуват от теб.

— Ще говоря колкото се може по-малко за себе си, ваша милост. Но ще ми е по-лесно да избягвам темата защо съм тук, ако наистина знам защо съм ви нужен…

— Така е — изражението му стана лукаво, — но това място е твърде публично. Досега прояви завидно търпение. Изтрай още малко. — Той вдигна поглед към мен. — Ще бъдеш ли така любезен да ме съпроводиш до покоите ми?

Предложих му ръката си.

— Разбира се, ваша милост.

* * *

След като се върнах в стаите си, свалих бродирания си жакет и го окачих в украсения с дърворезба гардероб от палисандрово дърво. Огромната мебел беше облицована с кедрово и сандалово дърво, които ухаеха приятно. Върху вътрешните страни на вратите бяха окачени съвършено изработени огледала.

Минах по полирания мраморен под и седнах върху червения, тапициран с кадифе диван за излежаване. Разсеяно се зачудих как точно трябва да се излежава човек. Не можех да си спомня някога да съм го правил. Известно време обмислях това и накрая реших, че излежаването вероятно е нещо подобно на отпочиването, но с повече пари в джоба.

Неспокойно се изправих и започнах да обикалям насам-натам из стаята. По стените висяха картини — портрети и пасторални сцени, нарисувани майсторски с маслени бои. Върху едната стена имаше огромен гоблен, който изобразяваше в най-дребни подробности някаква голяма морска битка. Вниманието ми бе погълнато от нея в продължение на почти половин час.