Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Ако въпросът не беше спешен, никога нямаше да ви се натрапя по този начин — рекох аз и сковано и неохотно добавих: — господине.

Баронет Петур ме погледна право в очите. Бях успял леко да го разколебая, но далеч не толкова, колкото ми се искаше. Като повечето благородници той беше егоцентричен като жироскоп и единственото нещо, което го възпираше да не изсумти и да не ме изгледа неодобрително, бе чувството за неувереност, което изпитваше. Той ме огледа преценяващо, опитвайки се да реши дали може да рискува да ме обиди, като ме попита за името ми и обстоятелствата на нашето запознанство.

Но аз все още имах един скрит коз в ръкава си. Усмихнах му се с тънката и хищна усмивка, която портиерът на „Прошареният мъж“ бе използвал, когато преди доста месеци отидох да търся Дена. Както вече споменах, усмивката си я биваше — тя беше изтънчена, учтива и по-снизходителна, отколкото ако вместо това бях протегнал ръка, за да потупам мъжа по главата като куче.

Баронет Петур издържа натиска на усмивката ми в продължение на почти цяла секунда. След това се пропука като яйце — раменете му леко се отпуснаха и държането му стана малко по-раболепно.

— Ще се радвам да направя всичко по силите си да услужа на маера — каза той. — Позволете ми.

След това ме поведе към подножието на скалата.

Усмихнах се и го последвах.

> 54.

> Пратеникът

Чрез заблуда успях да си пробия път през повечето защити на Алверон. Самото присъствие на баронет Петур ми помогна за това. Обстоятелството, че бях съпровождан от член на благородническото съсловие, когото всички познаваха, бе достатъчно, за да проникна дълбоко навътре в имението на маера. След това той вече не ми беше нужен и го зарязах.

Щом се скрих от погледа му, придадох на лицето си възможно най-нетърпеливото изражение, попитах един зает с работа слуга за посоката и изминах целия път до входната врата на залата за аудиенции на Алверон, преди да ме спре скромен на вид човек на средна възраст. Той беше пълен, с кръгло лице и въпреки хубавите си дрехи ми заприлича на бакалин.

Ако не бяха няколкото часа, прекарани в събиране на информация в Долен Северин, можеше да допусна ужасната грешка да се опитам да заблудя и този мъж, като мина покрай него, мислейки си, че не е нищо повече от добре облечен слуга.

Но всъщност това беше човекът, когото търсех — прислужникът на маера, Стейпс. Макар да изглеждаше като бакалин, над него витаеше ореолът на истинската власт. Държанието му беше тихо и уверено и по нищо не приличаше на надменното и безочливо поведение, което бях използвал, за да заблудя баронета.

— С какво мога да ви помогна? — попита Стейпс.

Тонът му беше съвършено учтив, но зад думите му се криеха други въпроси, като _„Кой си ти?“_ и _„Какво правиш тук?“_.

Извадих писмото от граф Трепе и му го подадох с лек поклон.

— Ще ми направите голяма услуга, ако предадете това на маера — казах аз. — Той ме очаква.

Стейпс ме изгледа хладно, с което съвсем ясно ми даде да разбера, че ако Алверон ме очаква, той щеше да знае за това още преди десет дни. Потри брадичката си и ме огледа от главата до петите. Забелязах, че носи матов железен пръстен с гравирани златни букви.

Въпреки очевидните си опасения прислужникът взе писмото и изчезна през една двойна врата. Стоях неспокойно в коридора цяла минута, преди той да се върне и да ме въведе вътре с все още леко неодобрителен вид.

Минахме през един къс коридор, сетне през втора двойна врата, от двете страни на която имаше стражи, облечени в брони. Те не бяха от церемониалната стража, която понякога можете да видите на обществени места да стои сковано и мирно с алебарди в ръце. Носеха герба на маера, но под дрехите в цвят на сапфир и слонова кост имаше практични нагръдници със стоманени пръстени и кожа. Бяха въоръжени с дълги мечове и ножове. Хвърлиха ми сериозни погледи, когато приближих.

Стейпс ми кимна и един от стражите ме претърси бързо и умело, като плъзна длани по ръцете, краката и гърдите ми, за да провери дали не нося скрити оръжия. Внезапно се почувствах много щастлив от някои злополуки, случили ми се по пътя, и по-специално онази, при която загубих чифта тънки ножове, които бях свикнал да нося под дрехите си.

Пазачът отстъпи назад и кимна. Прислужникът на маера ми хвърли още един раздразнен поглед и отвори вратата.

Вътре двама мъже седяха край маса, върху която бе разгърната карта. Единият бе висок и плешив и имаше суровото и обрулено лице на войник ветеран. Алверон беше до него.