Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Беше по-възрастен, отколкото очаквах. Имаше сериозно лице и горда уста и очи. В добре подстриганата му прошарена брада бяха останали малко черни косми, но косата му беше все още запазена и гъста. Очите му също не подхождаха на възрастта му. Те бяха ясносиви, интелигентни и пронизващи. Не бяха очите на стар мъж.

Маерът ги насочи към мен, щом влязох в стаята. Държеше писмото от Трепе в едната си ръка.

Направих стандартния поклон номер три — „пратеника“, както го наричаше баща ми. Той бе нисък и официален, както подобаваше на високия ранг на Алверон. Беше почтителен, но не раболепен. Това, че невинаги се държах по подходящия начин, не означаваше, че не мога да спазвам правилата на играта, когато имам полза.

Маерът погледна писмото и отново вдигна очи към мен.

— Казваш се Квоте, нали? Пътувал си бързо, за да пристигнеш толкова навреме. Дори не очаквах да получа отговор от графа толкова бързо.

— Пътувах с най-голямата възможна бързина, за да се поставя на вашите услуги, ваша милост.

— Май наистина е така. — Той внимателно ме изгледа от горе до долу. — И фактът, че си успял да стигнеш чак до вратата ми само с един запечатан плик в ръка, потвърждава мнението на графа за твоята съобразителност.

— Сметнах, че ще е най-добре да ви се представя колкото се може по-скоро, ваша милост — отвърнах аз с неутрален тон. — Съдейки по писмото ви, реших, че бързате.

— И си се справил впечатляващо с това — рече Алверон и хвърли поглед към високия мъж, който седеше до него. — Не мислиш ли така, Дагон?

— Да, ваша милост. — Дагон ме погледна с тъмните си безстрастни очи.

Лицето му беше сурово, остро и студено. Усетих как от него ме побиват тръпки.

Маерът отново сведе поглед към писмото.

— Тук Трепе е казал някои доста ласкави неща за теб — отбеляза той. — Изразяваш се добре, очарователен си, най-добрият музикант, когото е виждал от десет години насам… — Продължи да чете известно време, след което вдигна очи и ме изгледа проницателно. — Виждаш ми се малко млад — колебливо рече той. — Едва ли имаш повече от двайсет години, нали?

Беше изминал месец от шестнайсетия ми рожден ден. Подробност, която целенасочено бе пропусната в писмото.

— Наистина съм млад, ваша милост — признах аз и така не ми се наложи да го излъжа право в очите, — но свиря от четиригодишен.

Говорех със спокойна увереност, двойно по-доволен, че си бях купил нови дрехи. Ако все още бях облечен в онези дрипи, със сигурност щях да изглеждам като умрял от глад хлапак. В сегашния си вид, с хубавите си дрехи, потъмнял от дните, прекарани в морето, и с отслабнало лице изглеждах с няколко години по-възрастен, отколкото бях в действителност. Алверон ме изгледа продължително и замислено и накрая кимна, очевидно удовлетворен.

— Много добре — каза той. — За съжаление в момента съм доста зает. Ще ти бъде ли удобно да се видим утре? — Не го изрече като въпрос. — Намери ли къде да се настаниш в града?

— Още не съм го направил, ваша милост.

— Ще останеш тук — заяви той с равен глас. — Стейпс? — извика маерът с тон, малко по-силен от обичайния, с който говореше, и пълният, приличащ на бакалин мъж се появи почти мигновено. — Настани новия ни гост някъде в южното крило, близо до градините. — Той отново се обърна към мен. — Багажът ти скоро ли ще пристигне?

— Опасявам се, че багажът ми бе загубен по пътя, ваша милост. Претърпяхме корабокрушение.

Алверон за миг повдигна вежди.

— Стейпс ще се погрижи да получиш каквото е необходимо. — Той сгъна писмото от Трепе и махна с ръка, за да ми даде да разбера, че разговорът ни е приключил. — Приятна вечер.

Поклоних се набързо и последвах прислужника навън.

* * *

Стаите бяха изпълнени с разкош, за какъвто дори не смеех да мечтая, камо ли пък да живея сред него. Изобилстваха от старо дърво и полиран камък. Леглото имаше пухен матрак, дебел трийсетина сантиметра, и когато дръпнах завесите му и се настаних отгоре, то ми се стори голямо колкото цялата ми стая в „При Анкер“.

Жилището ми беше толкова хубаво, че ми отне почти цял ден, докато осъзная, че всъщност никак не ми харесва.

За да разберете какво имам предвид, вземете например обувките — не ви е нужен най-големият чифт. Трябват ви такива, които да ви стават. Ако са ви твърде големи, краката ви се протъркват и ви излизат мазоли.

По същия начин тези стаи не ми бяха удобни. В тях имаше огромен, празен гардероб, празни скринове и голи лавици за книги. Стаята ми в „При Анкер“ беше малка, но тук се чувствах като изсушено грахово зърно, тропащо в празна кутия за бижута.