Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Лютнята ми липсваше.

Беше ми ужасно трудно да я заложа — сякаш трябваше да отрежа собствената си ръка. Бях сигурен, че през следващите десет дни ще се поболея от тревога и безпокойство, че може и да не успея да я откупя.

Но без да иска, самият маер бе предложил решение на тревогите ми. В гардероба ми висяха шест костюма, които бяха достатъчно изтънчени за кой да е лорд. Когато ги доставиха в стаята ми, усетих, че се отпускам. Щом ги видях, първата ми мисъл бе, че вече мога да общувам спокойно с дворцовото общество. Прецених, че в най-лошия случай мога да ги продам на амбулантен търговец и лесно да спечеля достатъчно пари, за да си взема лютнята.

Разбира се, ако сторех нещо такова, щях да проваля всичките си надежди да спечеля благоразположението на Алверон. Това щеше да обезсмисли цялото ми пътуване до Северин и щеше да постави Трепе в толкова неловко положение, че той можеше и никога повече да не ми проговори. Въпреки това, като знаех, че разполагам с тази възможност, донякъде имах усещането, че владея положението. Което беше достатъчно, за да не полудея напълно от тревога.

Лютнята ми липсваше, но ако можех да спечеля покровителството на маера, животът ми внезапно щеше да стане гладък и спокоен. Той разполагаше с достатъчно пари, за да ми позволи да продължа образованието си в Университета, а връзките му можеха да ми помогнат да задълбоча проучванията си на амирите.

Вероятно най-важното нещо беше влиянието на името му. Ако Алверон станеше мой покровител, щях да съм под негова защита. Бащата на Амброуз може и да беше най-могъщият барон в цял Винтас, който е само на десетина стъпала от кралската корона. Но маерът на практика беше крал. Колко ли по-прост би станал животът ми, ако Амброуз не ми пречеше непрекъснато? Мисълта за това беше зашеметяваща.

Лютнята ми липсваше, но всички неща имат своята цена. Заради шанса Алверон да стане мой покровител бях готов да стискам зъби и да прекарам един цикъл, изпълнен със скука и безпокойство и лишен от музика.

Маерът се оказа прав за любопитството на своя двор. След като онази вечер ме извика в кабинета си, слухът за мен се разнесе като горски пожар. Можех да разбера защо тези неща се нравеха на Алверон. Беше като да наблюдаваш как се раждат историите.

> 56.

> Сила

На следващия ден маерът пак изпрати да ме повикат и скоро двамата отново се разхождахме по пътеките на неговите градини, като той леко опираше ръка на рамото ми.

— Да отидем към южната страна. — Посочи с бастуна си. — Чух, че лозите селас скоро ще разцъфнат напълно.

Тръгнахме по лявото разклонение на пътеката и той си пое дълбоко дъх.

— Има два вида сила — наследствена и такава, която се дава — подхвана Алверон и ми даде да разбера каква ще бъде темата на днешния ни разговор. — Човек притежава наследствената сила като част от себе си. Силата, която се дава, е предавана или заемана от другите хора. — Той ми хвърли кос поглед и аз кимнах.

Като видя, че се съгласявам с него, продължи:

— Наследствената сила е нещо очевидно — сила на тялото — той потупа рамото ми, на което се беше опрял, — сила на ума, сила на характера. Всички тези неща са част от човека. Те ни определят. Определят нашите граници.

— Не съвсем, ваша милост — меко се възпротивих аз, — човек винаги може да се усъвършенства.

— Те ни ограничават — твърдо повтори маерът. — Мъж без ръка никога не би могъл да се бори на арената. Мъж с един крак никога не би могъл да тича толкова бързо, колкото такъв с два крака.

— Воин от Адем с една ръка може да е по-смъртоносен от обикновен воин с две ръце, ваша милост — изтъкнах аз, — въпреки недъга си.

— Така е — сърдито отвърна той. — Можем да се усъвършенстваме, да упражняваме телата си, да образоваме умовете си, да се поддържаме спретнати — прокара ръка през прошарената си брада, — защото дори и външният вид е своеобразна сила. Но винаги има ограничения. Макар едноръкият мъж да може да стане приличен воин, той не би могъл да свири на лютня.

— Прав сте, ваша милост — бавно кимнах аз. — Нашите способности имат своите граници, които можем да разширим, но не и до безкрайност.

— Това обаче е само първият вид сила — вдигна пръст Алверон. — Ограничени сме единствено ако разчитаме на силата, която самите ние притежаваме. Съществува и другият вид сила, която се дава. Разбираш ли какво имам предвид под „дадена сила“?

Замислих се за момент.

— Данъците?

— Хъмм — изненадано промърмори маерът. — Всъщност това е доста добър пример. Преди мислил ли си сериозно за тези неща?