Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Ала макар жилището да бе твърде голямо за несъществуващите ми вещи, то бе твърде тясно за мен. Бях принуден да стоя вътре, в очакване маерът да ме повика. Тъй като нямах представа кога ще стане това, се чувствах като в капан.

В защита на гостоприемството на Алверон трябва да спомена някои положителни неща. Храната беше превъзходна, макар и вече малко студена, докато стигне до мен от кухнята. Освен това имаше прекрасна медна вана за къпане. Слугите донасяха горещата вода, но след това тя се оттичаше през поредица от тръби. Не бях очаквал да намеря такива удобства толкова далеч от цивилизованото влияние на Университета.

Посети ме един от шивачите на маера — раздразнителен, дребен човечец, който ме измери по десетина различни начина, като не спираше да дърдори всякакви дворцови клюки. На следващия ден едно момче ми донесе два добре ушити ката дрехи в цветове, които ми отиваха.

Донякъде бях извадил късмет, че се бях сблъскал с неприятности по време на пътуването си по море. Дрехите, ушити ми от шивача на Алверон, превъзхождаха всичко, което някога си бях позволявал да си купя дори и с помощта на Трепе. Така по време на престоя ми в Северин изглеждах доста впечатляващо.

Най-хубавото от всичко бе, че докато ми взимаше мярка за дрехите, бъбривият шивач спомена, че плащовете са на мода. Възползвах се от възможността да разкажа доста преувеличено колко хубав плащ ми бе подарила Фела и да се оплача, че съм го загубил.

По този начин се сдобих с пищен тъмночервен плащ. Нямаше да ме предпази особено от дъжда, но доста го харесвах. Не само че с него изглеждах елегантно, но, разбира се, имаше и множество хитри малки джобове.

И така, бях облечен, нахранен и настанен в лукс. Но въпреки тази щедрост още преди да е станало обяд, вече кръстосвах стаите като котка в клетка. Горях от желание да изляза навън, да взема лютнята си от заложната къща и да разбера защо маерът се нуждае от услугите на съобразителен, добре изразяващ се и преди всичко дискретен човек.

> 55.

> Негова милост

Зърнах маера през пролука в живия плет. Той седеше на каменна пейка под сянката на дърво в градините. С широките си ръкави и с жилетката си изглеждаше точно както би следвало да изглежда един благородник. Беше облечен в цветовете на рода Алверон — сапфир и слонова кост. Но макар дрехите му да бяха фини, в тях нямаше показност. Носеше само златен пръстен с печат, без никакви други бижута. В сравнение с мнозина други в неговия двор, той беше облечен почти обикновено.

В началото предположих, че маерът се отнася с презрение към дворцовата мода. Но след известно време осъзнах истината. Цветът на слонова кост на ризата му и сапфиреното синьо на жилетката му бяха наситено ярки. Можех да се обзаложа, че не са носени повече от пет-шест пъти.

Тази демонстрация на богатството му беше изтънчена и зашеметяваща. Да можеш да си позволиш хубави дрехи беше едно, но колко би струвало да поддържаш гардероб, който никога не показва и най-малки признаци на износване? Помислих си какво беше казал граф Трепе за Алверон — _„Богат като краля на Винт“_.

Той изглеждаше както и първия път — висок и слаб, прошарен и безупречно облечен. Обърнах внимание на бръчките от умора по лицето му, на лекото потрепване на ръцете и тялото му. Помислих си, че изглежда стар, но всъщност не е.

Камбаната започна да отмерва часа. Отстъпих от живия плет и го заобиколих, за да отида да се срещна с маера.

Той ми кимна и очите му започнаха внимателно да ме изучават.

— Квоте, надявах се, че ще дойдеш.

Направих полуофициален поклон и отвърнах:

— За мен беше удоволствие да получа поканата ви, ваша милост.

Алверон не ми направи жест да седна и аз останах прав. Предположих, че ме изпитва, за да види какви са обноските ми.

— Надявам се, нямаш нищо против, че се срещаме навън. Успя ли да разгледаш градините?

— Нямах тази възможност, ваша милост.

Стоях затворен като в капан в стаите си, докато той не изпрати да ме повикат.

— Трябва да ми позволиш да те разведа наоколо. — Той взе полирания бастун, подпрян на дървото, което му пазеше сянка. — Винаги съм смятал, че разходката на чист въздух е полезна за тялото, макар някои хора да не са съгласни с мен. — Наведе се напред, сякаш се готвеше да се изправи, но на лицето му внезапно се появи сянка на болка и той си пое дъх през зъби кратко и болезнено.

Осъзнах, че е болен, а не стар.

Мигновено се озовах до него и му предложих ръката си.