Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Никой от двамата не пожела да приеме предложението му.

Усетих как стомахът ми отчаяно се сви.

— Но това не може да е… — промълвих аз. — Това…

Сим също свали картите си. Мрачното изражение изглеждаше не на място върху иначе винаги добродушното му лице.

— Квоте — подхвана той със сериозен тон, — повтарям ти три пъти — вземи си един семестър почивка.

* * *

В края на краищата осъзнах, че приятелите ми казват истината. За съжаление това изцяло обърка плановете ми. Нямах изпити, за които да уча, а да започвам нов проект в Рибарника би било пълна глупост. Дори мисълта да претърсвам Архива за информация, свързана с чандрианите или амирите, не ме привличаше особено. Бях ровил толкова време и не бях открил почти нищо.

Обмислях идеята да отида да търся другаде. Имаше, разбира се, и други библиотеки. Всеки благороднически дом разполагаше поне със скромна сбирка от документи, свързани с историята на семейството и родовите земи. Повечето църкви имаха обширни архиви, които обхващаха стотици години назад във времето и описваха съдебни дела, бракове и различни разпореждания. Същото се отнасяше и за всеки по-голям град. Не беше възможно амирите да са унищожили всички следи от своето съществуване.

Трудната част нямаше да е самото проучване. На първо място щеше да е проблем да получа достъп до тези библиотеки. Не можех да се появя в Ренере облечен в дрипави дрехи и покрит с прах и да поискам да ровя из дворцовите архиви.

Това беше още един случай, при който помощта на покровител би била неоценима. Той би могъл да ми напише препоръчително писмо, което да ми отвори всякакви врати. Дори повече от това — с негова подкрепа можех да си осигурявам порядъчно прехраната, докато пътувам. Много малки градчета дори не позволяват да свириш в местната кръчма без заповед за покровителство.

Университетът беше центърът на моя живот в продължение на цяла година. Сега, когато се сблъсках с необходимостта да го напусна, се оказах в крайно затруднено положение и не знаех какво да правя.

> 50.

> Да гониш вятъра

Дадох плочката си за приемните изпити на Фела и й казах, че се надявам да й донесе късмет. С това зимният семестър приключи за мен.

Внезапно три четвърти от живота ми просто изчезнаха. Нямах занимания, които да ми уплътняват времето, нито поемах смени в Медика. Вече не можех да изписвам материали от Ателието, да използвам инструменти в Рибарника, нито пък да влизам в Архива.

В началото не беше толкова лошо. Карнавалът за средата на зимата беше чудесно развлечение и тъй като не трябваше да се безпокоя за работа или за учене, бях свободен да се забавлявам и да прекарвам времето си в компанията на своите приятели.

След това започна зимният семестър. Приятелите ми все още бяха тук, но вече бяха заети със своето следване. Установих, че все по-често минавам от другата страна на реката. Не откривах никъде Дена, но Деох и Станчион винаги бяха готови да пийнем по нещо и да поклюкарстваме.

Трепе също беше там и макар понякога да настояваше да го посетя за вечеря, виждаше се, че не е съвсем искрен. Хората от тази страна на реката също не бяха доволни от процеса и все още разказваха истории за него. Дълго време нямаше да бъда добре дошъл в уважаваните обществени кръгове, ако изобщо някога ме допуснеха там.

Замислих се дали да не напусна Университета. Знаех, че хората ще забравят процеса по-бързо, ако не бях там. Но къде можех да отида? Единствената идея, която ми дойде, бе да отида в Ил с напразната надежда да намеря Дена. Но знаех, че това е просто глупаво.

Тъй като не се налагаше да спестявам пари за таксата за обучение, исках да изплатя дълга си към Деви. Но за пръв път не успях да я открия. В продължение на няколко дни това ме изнервяше все повече. Дори пъхнах под вратата й няколко извинителни бележки, докато накрая не научих от Мола, че Деви е отишла на почивка и ще се върне скоро.

* * *

Дните отминаваха. А аз седях без работа, докато зимата бавно напускаше Университета. Скрежът изчезваше от ъглите на прозорците, снежните преспи се топяха и дърветата започваха да напъпват. Накрая Симон успя да зърне първия оголен женски крак под нечия рокля и обяви официално, че пролетта е дошла.

Един следобед, докато седях и пиех метеглин със Станчион, Трепе нахлу през вратата буквално преливащ от вълнение. Отведе ме набързо до една усамотена маса на балкона на втория етаж, готов да избълва новините, които носеше.

— Тъй като нямахме достатъчно късмет да ти намерим местен покровител, започнах да хвърлям мрежата си по-надалеч — обясни Трепе и се подпря със скръстени ръце върху масата. — Хубаво е да имаш местен покровител, но ако имаш подкрепата на достатъчно влиятелна личност, не е от особено значение къде живее.