Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Внимателно се покатерих на парапета и залюлях краката си над пропастта. Гледката беше впечатляваща и въодушевяваща.

— Можеш ли да видиш вятъра?

Опитах се. За момент ми се стори, че… Не. Нямаше нищо. Поклатих глава.

Елодин сви равнодушно рамене, макар да усетих, че е леко разочарован.

— Това е подходящо място за един повелител на имената. Кажи ми защо.

Огледах се.

— Открито е за вятъра, има силна вода и стар камък.

— Добър отговор. — Долових искрено удоволствие в гласа му. — Но има и друга причина. Камък, вода и вятър има и на други места. Какво прави това място различно?

Замислих се за момент, огледах се наоколо и поклатих глава.

— Не знам.

— Още един добър отговор. Запомни го.

Чаках го да продължи. Когато не го направи, попитах:

— Какво прави това място подходящо?

Елодин гледа дълго време към водата, преди да отговори.

— То е като ръб — каза той накрая. — Високо е и има вероятност да паднеш от него. Нещата се виждат по-лесно, когато се надвесиш от ръба. Опасността пробужда спящото съзнание и прави някои работи по-ясни. Да виждаш нещата е част от това да бъдеш повелител на имената.

— А ако паднеш? — попитах аз.

— Ако паднеш, паднеш — сви рамене магистърът на имената. — Понякога падането също ни научава на някои неща. В сънищата си човек често пада, преди да се събуди.

Известно време и двамата мълчахме, потънали в своите мисли. Затворих очи и се опитах да се ослушам за името на вятъра. Чух водата долу, усетих камъка на моста под дланите си. Нищо друго.

— Знаеш ли какво са казвали някога за студент, който напускал Университета за един семестър? — попита Елодин.

Поклатих глава.

— Казвали, че е отишъл да гони вятъра — изкикоти се той.

— Чувал съм този израз.

— Така ли? Как мислиш, какво означава той?

Отне ми известно време да открия подходящите думи.

— В него има намек за лекомисленост. Сякаш студентите се занимават с нещо безполезно.

Елодин кимна.

— Повечето студенти наистина напускат поради някакви лекомислени причини. — Той се наведе напред и погледна право към реката отдолу. — Но смисълът на този израз невинаги е бил такъв.

— Така ли?

— Точно така. — Магистърът отново седна назад. — Много отдавна, когато всички студенти се стремели да станат повелители на имената, нещата били различни. — Облиза един пръст и го вдигна на вятъра. — Името, което повечето новаци в даването на имена били окуражавани да търсят, било това на вятъра. След като го откриели, техните спящи съзнания се събуждали и откриването на други имена ставало по-лесно. Но някои студенти трудно намирали името на вятъра. Тук имало твърде малко „ръбове“, твърде малко риск. Затова те се отправяли към дивите, изостанали земи. Преследвали късмета си, преживявали приключения, търсели тайни и съкровища… — Той ме погледна. — Но онова, което всъщност търсели, било името на вятъра.

Прекъснахме разговора си, когато на моста се появи човек. Беше мъж с тъмна коса и изпито лице. Той ни наблюдаваше с крайчеца на окото си, без да обръща глава, и докато минаваше зад гърбовете ни, се опитах да не мисля колко лесно би било за него да ме бутне от парапета.

След това ни подмина. Елодин въздъхна уморено и продължи:

— Нещата са се променили. Сега „ръбовете“ са дори по-малко и отпреди. Светът не е толкова див. Има по-малко магии, повече тайни и само шепа хора, които знаят името на вятъра.

— Вие го знаете, нали? — попитах аз.

Елодин кимна.

— На различните места е различно, но аз знам как да се вслушам в променливата му форма. — Той се засмя и ме потупа по рамото. — Трябва да тръгваш. Гони вятъра! Не се страхувай да рискуваш понякога. — Той се усмихна и добави: — Но умерено.

Залюлях крака, скочих от дебелия каменен парапет и метнах отново на рамото си лютнята и пътната торба. Но точно когато се готвех да се отправя към Имре, гласът на Елодин ме спря:

— Квоте.

Обърнах се и видях как магистърът се беше навел отстрани на моста. Беше се ухилил като някой ученик.

— Плюй за късмет.

* * *

Деви ми отвори вратата и ме погледна изненадано с широко отворени очи.

— Боже мой! — възкликна тя и театрално притисна към гърдите си лист хартия, в който разпознах една от бележките, пъхнати от мен под вратата. — Това е моят таен обожател.

— Опитвах се да изплатя заема си — обясних аз. — Идвах четири пъти.

— Полезно е да ходиш пеша — весело отбеляза тя без никакво съчувствие, махна ми да вляза и залости вратата след мен.