Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Погледнах през прозореца.

— Навън още не се е стъмнило — отбелязах аз. — Колко време мислиш, че ще ти отнеме?

— Замълчи! — ядосано се тросна той. — Пиша бавно особено когато ще изпращам писмо на толкова важен човек като маера. А и трябва да те опиша, което само по себе си не е лесна задача.

— Тогава нека ти помогна — предложих аз. — Няма смисъл да си губиш от времето за сън заради мен. Освен това ако има нещо, в което ме бива, то това е да описвам собствените си хубави качества.

* * *

На следващия ден набързо се сбогувах с всички, които познавах в Университета. Получих искрени ръкостискания от Уилем и Симон и весело помахване с ръка от Аури.

Килвин изсумтя, без да вдига поглед от гравировката, която правеше, и ми каза, докато отсъствам, да записвам всякакви идеи, които ми хрумнат за вечногорящата лампа. Аруил ми хвърли продължителен, проницателен поглед през очилата си и ме увери, че за мен ще има място в Медика, когато се върна.

Думите на Елкса Дал ми подействаха освежаващо след резервираните отговори на останалите магистри. Той се засмя и призна, че малко ми завижда за свободата. Посъветва ме да се възползвам напълно от всяка появила се възможност да постъпвам безразсъдно. Каза, че ако хиляда и шестстотин километра се окажат недостатъчни, за да не разбере никой за лудориите ми, то тогава за мен няма спасение.

Нямах късмет да открия Елодин и трябваше да се примиря да пъхна бележка под вратата на кабинета му. Тъй като обаче той почти не го използваше, можеха да минат месеци, преди да я намери.

Купих си нова пътна торба и още няколко неща, без които един симпатист не трябва да остава никога — восък, връв, тел, игла с кука и медицински конец. Лесно опаковах дрехите си, тъй като не притежавах много такива.

Докато приготвях багажа си, постепенно осъзнах, че няма да мога да взема всичко със себе си. Това донякъде ме изненада. Толкова много години бях успявал да нося всичко, което притежавах, и дори ми оставаше място.

Но откакто се преместих в тази малка таванска стаичка, бях започнал да събирам разни дреболии и имах незавършени проекти. Сега разполагах с разкоша да притежавам две одеяла. Имах листове с бележки, кръгло парче калай с недовършена гравировка от Рибарника, счупен часовник със зъбни колела, който бях взел на части, за да видя дали няма да успея да го сглобя отново.

Довърших подреждането на пътната си торба и наслагах всичко останало в сандъка, който стоеше до леглото ми — няколко износени инструмента, счупено парче плоча, което използвах, за да правя изчисления, малка, дървена кутия с някои ценни дреболии, които Аури ми беше подарила…

След това слязох по стълбите и попитах Анкер дали има нещо против да прибере вещите ми в мазето, докато се върна. Той призна малко виновно, че преди да започна да спя там, малката таванска стаичка е била празна в продължение на години и я е използвал само за склад. Беше склонен да не я дава под наем, ако му обещаех, че ще продължа нашето споразумение да свиря срещу подслон и след като се върна. Съгласих се на драго сърце, метнах калъфа с лютнята през рамо и се отправих към вратата.

* * *

Не се изненадах много, когато заварих Елодин на Каменния мост. Напоследък малко неща, свързани с магистъра на имената, можеха да ме изненадат. Той седеше на високия до кръста парапет на моста и люлееше босите си крака над тридесетметровата пропаст до реката отдолу.

— Здравей, Квоте — поздрави ме той, без да отмества поглед от пенещата се вода.

— Здравейте, магистър Елодин — отвърнах аз. — Опасявам се, че ще трябва да напусна Университета за един-два семестъра.

— Наистина ли се опасяваш? — долових весела нотка в тихия му звучен глас.

Беше ми нужно известно време, докато разбера какво има предвид.

— Просто такъв е изразът.

— Думите, които използваме, за да се изразяваме, са като картини на имената. Неясни, слаби имена, но въпреки това имена. — Той вдигна поглед към мен. — Седни при мен за малко.

Готвех се да се извиня и да откажа, но после се поколебах. В края на краищата той беше моят настойник. Оставих лютнята и пътната си торба върху равния камък на моста. На лицето на Елодин се появи приятелска усмивка и той потупа с длан каменния парапет до себе си, предлагайки ми да седна.

Надникнах от ръба с известно безпокойство.

— Бих предпочел да не го правя, магистър Елодин.

— Предпазливостта приляга на арканиста. — Той ми хвърли укорителен поглед. — На повелителя на имената повече подхожда увереността. А страхът не приляга и на двамата. Нито пък приляга на теб. — Той отново потупа камъка, този път по-настойчиво.