Пътят до Имре беше неприятен. Нямах шапка, нито ръкавици и носената от вятъра суграшица намокри за пет минути плаща ми. След десет минути вече бях подгизнал до кости и ми се искаше да бях похарчил някоя монета, за да взема карета. Суграшицата бе стопила снега по пътя и го бе превърнала в лапавица, дебела десетина сантиметра.
Отбих се в „Еолиан“ да се постопля малко, преди да отида при Деви, но за пръв път намерих сградата заключена и тъмна. Това не беше особено учудващо. Кой благородник би дошъл в такова време? И кой музикант би изложил инструмента си на кишата навън?
И така вървях по пустите улици, докато накрая стигнах до уличката зад месарския магазин. За пръв път, откакто се помнех, стълбището не вонеше на гранясала мазнина.
Почуках на вратата на Деви и се обезпокоих, като усетих ръката си безчувствена. Едва долових как кокалчетата ми се удрят в дървото. Изчаках доста дълго и почуках отново, разтревожен, че тя може да не си е вкъщи и следователно съм извървял целия този път напразно.
Вратата се открехна едва-едва. Отвътре проблесна топлата светлина на лампа и през цепнатината надникна едно студено синьо око. Сетне вратата се отвори широко.
— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — възкликна Деви. — Какво правиш навън в това време?
— Мислех си…
— Явно не си мислил — пренебрежително ме прекъсна тя. — Влизай вътре.
Пристъпих в къщата. От мен капеше вода, а качулката на плаща бе залепнала за главата ми. Деви затвори вратата след мен, след което я заключи и залости. Когато се огледах наоколо, забелязах, че е добавила втора лавица за книги, макар и все още почти празна. Преместих тежестта си на другия крак и от плаща ми се свлече голяма купчина киша, която направи мокро петно на пода.
Деви ме изгледа продължително и безстрастно. Видях огън, който пропукваше зад решетката в другия край на стаята, близо до бюрото й, но тя с нищо не показа, че мога да вляза по-навътре в помещението. Затова останах там, където бях, треперещ под стичащата се от мен вода.
— Никога не правиш нещата по лесния начин, нали? — попита ме Деви.
— Има ли лесен начин? — на свой ред попитах аз.
Тя не се засмя.
— Ако си мислиш, че да се появиш тук полузамръзнал като пребито куче, ще промени отношението ми към теб, страшно се… — Тя не довърши и ме изгледа продължително и замислено.
— Проклета да съм! — възкликна с изненада в гласа. — Всъщност наистина ми е приятно да те гледам в този вид. Това повдигна духа ми до почти неподозирани висини.
— В действителност намерението ми не беше такова — отвърнах аз, — но те разбирам. Ще помогне ли, ако освен това се разболея ужасно?
Деви се замисли.
— Може би — призна тя. — Покаянието включва и известна доза страдание.
Кимнах, тъй като нямаше нужда да полагам усилия, за да изглеждам плачевно. Несръчно порових в кесията с измръзналите си пръсти и извадих малка бронзова монета, която преди няколко нощи бях спечелил от Сим на игра на дъх с ниски залози.
Деви я взе.
— Монетата на покаянието — отбеляза тя, без да се впечатли особено. — Това да не е някакъв символ?
Свих рамене и на пода изпопада още киша.
— Донякъде — рекох аз. — Мислех да отида при някой сараф и да уредя целия си дълг към теб в монети на покаянието.
— Какво те спря? — поинтересува се Деви.
— Осъзнах, че това само ще те подразни — признах аз, — а и не ми се искаше да плащам пари и на сарафа. — Преборих се с желанието да хвърля изпълнен с копнеж поглед към камината. — Прекарах доста време в опити да измисля някакъв жест, който би бил подходящо извинение към теб.
— И реши, че е най-удачно да дойдеш тук в най-отвратителното време от годината?
— Реших, че е най-добре да поговорим — отвърнах аз. — Лошото време беше просто щастлива случайност.
Деви се намръщи и се обърна към камината.
— Ела тогава. — Тя отиде до скрина близо до леглото, извади дебела синя памучна роба, подаде ми я и посочи към една затворена врата. — Отиди да свалиш мокрите си дрехи. Изстискай ги в легена, иначе ще има дълго да се сушат.
Направих каквото ми каза. След това донесох дрехите и ги провесих върху закачалката пред камината. Усещането да стоя до огъня беше прекрасно. На светлината от пламъците видях, че в действителност кожата под ноктите ми е леко посиняла.
Макар да исках да се помотая, за да се стопля, се присъединих към Деви на бюрото й. Забелязах, че повърхността му е изтъркана с шкурка и лакирана отново, въпреки че овъгленият черен пръстен все още личеше на мястото, където „бедното момче“ бе обгорило дървото.
Читать дальше