Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Почувствах се доста уязвим, облечен само в робата, която тя ми беше дала, но нямаше какво да сторя по въпроса.

— При предишната ни… среща — подхванах аз, като с мъка се сдържах да не погледна към овъгления пръстен върху бюрото й — ти ме уведоми, че в края на семестъра ще ти дължа цялата сума по моя заем. Съгласна ли си да обсъдим отново това?

— Малко е вероятно — хладно отбеляза Деви. — Но имай предвид, че ако не можеш да уредиш сметката си с пари, все още има определена информация, която ми е нужна. — Усмихна ми се язвително и хищно.

Кимнах — тя все още искаше да получи достъп до Архива.

— Надявах се, че ще се съгласиш да обмислиш отново цялата работа сега, след като знаеш всичко — казах аз. — Някой извършваше „злонамерена постъпка“ спрямо мен. И аз трябваше да съм сигурен, че кръвта ми е в безопасност.

Погледнах я въпросително. Деви сви рамене, без да сваля лактите си от бюрото, а на лицето й бе изписано пълно безразличие.

— Освен това — продължих аз и я погледнах право в очите — напълно е възможно безразсъдното ми поведение донякъде да се е дължало на продължаващия ефект от алхимичната отрова, която ми бе дадена по-рано този семестър.

— Какво? — Лицето на Деви се скова.

Значи не е знаела. Изпитах известно облекчение.

— Амброуз е уредил да ме упоят с „топката от сливи“ около час преди приемния ми изпит — обясних аз. — А ти си тази, която му е продала формулата.

— Доста си нагъл! — Върху лицето на Деви, което беше като на малка фея, се изписаха обида и възмущение, но те не бяха достатъчно убедителни.

Тя беше загубила хладнокръвие и се опитваше твърде усилено да не й проличи.

— Усещам — рекох спокойно аз — остатъчен вкус от сливи и мускатово орехче и от време на време изпитвам странното желание да удуша някого само защото просто ме е блъснал на улицата.

Престореното й възмущение изчезна.

— Нищо не можеш да докажеш — натърти тя.

— Не е необходимо да доказвам каквото и да било. Не искам да си имаш неприятности с магистрите, нито да те съдят по закона на желязото. Просто си мислех, че може да се заинтересуваш от факта, че бях отровен.

Деви седеше напълно неподвижно. Мъчеше се да запази спокойствие, но на лицето й бавно пропълзя чувство за вина.

— Зле ли беше?

— Да — тихо отвърнах аз.

Тя извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не знаех, че е за Амброуз — призна. — Появи се някакъв богат глупак и ми направи зашеметяващо добро предложение…

Погледна ме отново. Сега, когато изражението на леден гняв бе изчезнало, тя изглеждаше учудващо дребна.

— Никога не бих направила сделка с Амброуз — увери ме. — И не знаех, че е за теб. Заклевам се.

— Знаела си, че е за някого — отбелязах аз.

Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от пукането на огъня.

— Ето как виждам положението — пръв наруших мълчанието аз. — Наскоро и двамата направихме доста глупави неща. Неща, за които съжаляваме. — Придърпах робата по-плътно около раменете си. — И макар те да не се изключват взаимно, все пак ми се струва, че донякъде се уравновесяват. — Протегнах ръце напред, все едно бяха блюдата на везни.

— Може би прибързах, като ти поисках пълно изплащане на дълга — усмихна ми се Деви леко смутено.

Отвърнах на усмивката й и почувствах, че се отпускам.

— Какво ще кажеш да се придържаме към първоначалните условия на нашия заем?

— Изглежда ми справедливо. — Тя протегна ръка над бюрото и аз я стиснах.

Последните остатъци от напрежение се изпариха от стаята и усетих как тревожният възел, който дълго стягаше гърдите ми, постепенно се разхлабва.

— Ръката ти е замръзнала — отбеляза Деви. — Да отидем до огъня.

Преместихме се и седяхме мълчаливо в продължение на няколко минути.

— В името на боговете на дълбините! — шумно въздъхна тя. — Бях ти толкова ядосана. — Поклати глава. — Не знам дали някой друг ме е вбесявал толкова през целия ми живот.

Кимнах.

— Всъщност не вярвах, че ти си способна на нещо толкова низко като „злонамерената постъпка“ — рекох аз. — Бях убеден, че не може да си ти. Но всички не спираха да обясняват колко си опасна и непрекъснато ми разказваха разни истории. И когато не ми позволи да видя кръвта си… — Не довърших и свих рамене.

— Наистина ли все още получаваш остатъчни ефекти от „топката от сливи“? — попита тя.

— Леки пристъпи — потвърдих аз — и изглежда, че по-лесно избухвам. Но това може да е просто от напрежението. Симон казва, че вероятно в организма ми има необвързани елементи — каквото и да означава това.