Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Доста умно — похвали го Куклата и техлинът в краката му се поклони на Уилем.

Внезапно ми хрумна една идея.

— Знаеш ли какво има зад заключената врата на горния етаж? — обърнах се към Куклата аз. — Голямата каменна врата?

Техлинът спря да танцува и Куклата вдигна поглед. Изгледа ме продължително и строго.

— Не мисля, че един студент трябва да се занимава с вратата с четирите плочи. — Очите му бяха сериозни и ясни. — Ти не смяташ ли така?

Усетих как се изчервявам.

— Не, господине. — Не издържах на погледа му и извърнах очи.

Внезапното напрежение бе прекъснато от далечния звън на камбаната. Симон тихо изруга.

— Закъснявам — каза той и се обърна към Куклата. — Съжалявам, трябва да тръгваме.

Домакинът ни се изправи и окачи техлина на стената.

— И без това е време да се захвана отново с четене — отвърна той, отиде до мекото кресло, седна и отвори една книга. — Доведете го пак някой път. — Посочи към мен, без да отклонява поглед от книгата. — Имам още малко работа с него.

> 41.

> Общото благо

Вдигнах поглед към Симон и прошепнах:

— _Иваре еним еуге._

— Нали _уж_ трябваше да учиш по физиогномия.

Беше минал цял цикъл, откакто бяхме подпалили стаите на Амброуз, и зимата най-сетне бе започнала да си показва зъбите и бе покрила Университета с преспи от навят сняг, дълбоки до коленете. Както ставаше винаги, когато времето е студено, Архивът се напълни с прилежни студенти.

Тъй като всички леговища за четене бяха заети, двамата със Симон бяхме принудени да отнесем книгите си в „Томове“. Стаята без прозорци и с висок таван бе почти пълна, но въпреки това бе тиха като крипта. От всичкия този тъмен камък и приглушените шепоти мястото изглеждаше малко зловещо и това обясняваше защо студентите го наричаха „Гробниците“*.

[* На английски „tomes“ — „томове“, и „tombs“ — „гробници, гробове“, звучат подобно. — Бел.прев.]

— Уча си по физиогномия — тихо се възпротивих аз. — Гледах някои от диаграмите на Гибеа. Ето какво открих. — Подадох му книгата, за да види.

— Гибеа? — ужасено прошепна Симон. — Кълна се, че единствената причина да учиш заедно с мен, е да ме прекъсваш. — Той се отдръпна встрани от книгата, която му предлагах.

— В това няма нищо гротескно — възразих аз. — Просто… ето тук. Виж какво пише.

Симон отблъсна книгата и аз се ядосах.

— Внимавай! — изсъсках му. — Това е един от оригиналите му. Намерих го мушнат зад други книги, погребан в „Мъртвите регистри“. Лорен ще ми отреже палците, ако му се случи нещо.

Сим се отдръпна от книгата, сякаш тя пари.

— Оригинал? Милостиви Техлу, вероятно е написан върху човешка кожа! Махни го от мен!

Готвех се да се пошегувам, че човешката кожа вероятно няма да поеме добре мастилото, но се отказах, когато видях изражението на приятеля си. Ала физиономията, която направих, вероятно издаде мислите ми.

— Ти си извратен — злобно и почти неприемливо високо рече той. — В името на божията майка, не знаеш ли, че разрязвал на парчета живи хора, за да наблюдава как работят органите им? Отказвам да гледам каквото и да е, сътворено от това чудовище.

Оставих книгата.

— Тогава можеш спокойно да се откажеш и от изучаването на медицината — казах аз възможно най-меко. — Изследванията на Гибеа на човешкото тяло са най-подробните проучвания, правени някога. Дневниците му са основата на съвременната медицина.

Лицето на Симон остана неумолимо и той се наведе напред, за да може да говори тихо и въпреки това да го чувам.

— Когато амирите предприели действия срещу дука, те намерили останките на двайсет хиляди души. Огромни ровове, пълни с кости и пепел. Жени и деца. Двайсет хиляди! — Симон започна да пръска слюнки и добави: — И това са само онези, които са открили.

Оставих го да се успокои, преди да отговоря.

— Гибеа е написал двайсет и три тома, свързани с механизмите на действие на човешкото тяло — изтъкнах аз. — Когато амирите го нападнали, част от имението му изгоряло и четири от тези томове и всичките му бележки били изгубени. Попитай магистър Аруил какво би дал, за да намери тези съчинения.

Симон стовари юмрука си върху масата и накара няколко студенти да погледнат към нас.

— По дяволите! — изсъска той. — Израснах на петдесет километра от Гибеа! В безоблачен ден развалините се виждат от хълмовете на бащиното ми имение!

Това ме усмири. Ако земите на семейството на Сим бяха толкова близо, то неговите предци вероятно са давали клетва за вярност на Гибеа. Това означаваше, че са били принудени да му помагат да събира опитни екземпляри за експериментите си. Някои членове на семейството на Симон може също да са намерили края си в рововете с кости и пепел.