Sam Crister - Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Изпитва странно чувство, докато крачи из къщата, пиейки мляко направо от кутията. Напрегнат е. Неспокоен. Изнервен. Това не го изненадва. Чувства се така в деня след всяко убийство – противоречиво, объркано. Това е период на безпокойство и въодушевление. Време, в което се чувства опиянен от тежък коктейл противоречиви емоции.

Навремето тези променливи настроения го изкарваха от равновесие, но вече не. Сега има достатъчно опит – разбира, че всяко убийство има ответна реакция. Като откат на огнестрелно оръжие. Ответният удар на приклада среща мускула на рамото. Когато отнемеш живот, мускулът на психиката ти понася травмата. Най-напред избива лилавата синина на чувството за вина, после идва жълтият страх, че ще те заловят, и накрая – зачервяването от триумфа.

Прекара деня си като всеки друг – отиде на работата, която беше под достойнството му, за да работи за хора, които не го оценяват и не го разбират. Не че изобщо имаше такъв човек. Стриктното придържане към определен режим е важно. Всяка промяна в навиците би направила впечатление, ако полицията тръгне да души наоколо. Освен това се бе убедил, че непосредствено след убийство му се отразява добре да е сред хора, да е сред стадото от малоумни същества, влачещи се към домовете или работните си места. Обича да се разсейва по този начин, да запълва времето си. И оценява камуфлажа на безличието, ползата от маскировката, която му осигурява подобно скучно ежедневие.

Сега обаче е нощ. През нощта е различно. Той се чувства различно. Променен. Чувства се енергичен, силен. Нощта е времето, когато може да се наслади на убийствата. Мракът му носи оправдание, утвърждава онова, което прави и което е. През целия ден копнее за залеза на слънцето и прилива на първична енергия в себе си.

Къщата, в която живее под наем, е тъмна. Винаги е така. Завесите постоянно са спуснати. Няма крушки – фасонките са празни. Няма ток, няма газ. За отопление и в редките случаи, когато се налага да готви, той използва само открит огън.

Драсване на кибритена клечка нарушава тишината в къщата. Трептящият пламък на свещта осветява спалнята. Той се съблича и се подготвя за сън. Няма легло. Няма матрак. Няма възглавница. В ъгъла на стаята са поставени малкото неща, от които има нужда. Разтваря сгънатата носна кърпичка и изважда стоманено ножче за бръснене. С него надрасква кръст през гърдите си, после – върху бедрата и ръцете си. Още преди кръвта да потече, избърсва острието, целува го и го вдига пред себе си като жрец, показващ свещената нафора пред вярващите. После, докато гърдите му бавно почервеняват, връща ножчето в кърпичката и я сгъва в правилен квадрат.

Изтяга се по гръб и опира стъпала в перваза на едната стена; а лявото рамо и ръката – в другата. Внимателно пъхва единичен чаршаф под краката си, после го загръща плътно върху себе си, докато се опакова целия, от глава до пети.

Уютно. Плътно. Безопасно.

Като увит с погребална плащаница.

7

ПЕТЪК СУТРИН

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Залата смърди на снощна мексиканска храна и изглежда като след няколкодневен студентски купон. Евтиното метално бюро на Мици Фалън е като остров на маниакална подреденост сред морето от мъжки хаос.

– Още кафе. – Ник връчва на началничката си чашата с надпис „Най-добрата майка на света“, която преди две години близначките ѝ подариха за Деня на майката. – Какво ти е на ръката?

Кимва към двата бинтовани пръста на дясната ѝ ръка.

– Тази свиня, мъжът ми, падна върху мен, докато правехме секс. – Опитва се да омаловажи травмата тя. – Безбрачието може би не е чак толкова лоша идея.

– Не искам да знам повече.

Ник отпива глътка кафе.

Мици непохватно поднася чашата към устните си и отбелязва одобрително:

– Ааах, много е добро! Обаче това е последната ми доза кофеин за тази сутрин. Не ми позволявай да пия повече.

Отново поглежда към монитора, на който записът от охранителната камера е пуснат с трийсет и два пъти по-висока скорост от нормалната.

– Видя ли нещо? – пита Ник.

– Да, търпението ми – изпадна в нервна криза и се метна от кея преди около три часа.

Ник се настанява на един стол до нея.

– Униформените не са намерили почти нищо.

– Това новина ли е според теб?

– Предполагам, че не. Кълна се, някои от тия момчета са толкова млади, че не бих ги пуснал дори да пресекат улицата сами.

Тя се усмихва:

– Чуй се само – старото куче! Още има жълто около устата, а вече критикува новобранците. – Тя поглежда големия часовник на стената близо до кабинета на капитана. – Още една касета и отивам да ям. Идваш ли?