Sam Crister - Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– На мен ли го казваш? – Ник отпива глътка кафе. – Намерихме котката ѝ. И нея е убил. Пратиха ли ти я?

Ейми кимва и взема още едно картофче от купичката:

– Чака във фризера. Това е първото, с което ще започна в понеделник.

– Кажи ми, не те ли потиска да гледаш толкова много смърт?

– Понякога. Освен твоята писателка тази седмица докараха още седем трупа. Три жертви на катастрофи, едно самоубийство, една улична престрелка, едно изнасилване с убийство и още едно, което може да е дело на сериен убиец.

– Нямам търпение да се махна от тази гадост – споделя Ник, като избърсва ръцете си със салфетка. – Да избягам на милион километри от всички тези убийци, гангстери, наркомани и изнасилвачи.

– Значи е вярно. – Тя се вглежда изпитателно в лицето му. – Наистина си решил да напуснеш.

– Вече подадох молба. Да дойде краят на месеца и край. После с онази голяма дебелана на кея се женим и започваме нов живот.

– Надявам се да сте щастливи. – Тя се усмихва и го поглежда нежно. – Жалко. Винаги съм се надявала да имам гадже, което не работи в системата.

Ник се размърдва смутено:

– Докторке, надявам се, че когато изляза от системата, ще мога да отговоря по друг начин на такъв намек. Сега обаче още съм...

Замълчава, търсейки точната дума. Ейми довършва изречението вместо него:

– Объркан. Знам, птиченцето ми каза – Поставя ръка върху неговата и се усмихва: – Не те притискам, Ник. Просто си спомни за мен, когато му дойде времето, ако му дойде изобщо.

14

НЕДЕЛЯ

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Още е рано, но на улица „Рентън“ хората вече са навън: мият колите и прозорците си, чистят моравите от довеяните от вятъра боклуци; наслаждават се на малкото, което имат, а в някои случаи – на онова, което се преструват, че имат.

Мъжът от запуснатата съборетина в края на задънената уличка излиза на кратка разходка от входната врата до ръждясалата зелена пощенска кутия. Скучна задача, която изпълнява само веднъж седмично. Винаги веднага след закуска, на път за църквата. Писмата в кутията са адресирани до Джон Джеймс, псевдоним, с който законно бе заменил истинското си име. Джеймс е най-разпространеното мъжко име в САЩ, следвано от Джон. Като се има предвид стремежа му да не прави впечатление, изборът изглеждаше съвсем логичен.

Джей Джей живее сам и има строго установени навици. Навикът е важно нещо. Сходен е с ритуала и близък до жертвоприношението. Той никога не отсъства от работа и никога не пропуска неделната литургия. Себеотдаването и предаността са две от най-важните неща в изключително странния му и затворен личен живот.

„Свети Патрик“ е една от малкото църкви, където все още можеш да чуеш традиционна католическа служба. Той винаги сяда на едно и също място. До централната пътека. Най-отзад. Идеалното място. Така може да влезе последен и да излезе пръв. Да си тръгне, преди другите да се скупчат около него и да препречат пътя му.

Той сяда в колата си и известно време гледа как неубитите се събират и си приказват, целуват се и се ръкуват, махат си и се усмихват, преди да се разделят и всеки да тръгне по собствения си греховен път.

Лъжци. Мошеници. Измамници. Той вижда истинската им същност.

Джей Джей включва двигателя на форда и потегля, докато преобръща в устата си пасажи от Писанието – като дете, което се опитва да запази завинаги сладкия вкус на бонбона в устата си.

– Hóstiam puram, hóstiam sanctam, hóstiam immaculátam – жертва чиста, жертва свята, жертва неопетнена.

Когато се прибира вкъщи, съседите още мият и чистят. Той не им обръща внимание; влиза и се качва в спалнята. При ножчето за бръснене. Застава гол. Гол пред Бог. Бавно надрасква кръстове върху кожата на гърдите, краката и ръцете си. Стоманата се забива достатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но не толкова, че да се наложи да го шият.

Невинаги е бил толкова предпазлив. В първите дни на посвещението си улучи бедрената артерия и за малко не умря. Сега е по-опитен. По-внимателен. Ужасно би било, ако умре, преди да е настъпил часът му. Ако умре, преди да изпълни дълга си. Той застава пред голямото огледало, монтирано на гърба на вратата, и оглежда кървящите си рани.

– Omnis honor et glória – всичката чест и слава.

Повтаря думите шепнешком. Внимателно. Бавно. С големи паузи между тях. Омаян от тази мантра, взема дълъг бял чаршаф от купчината изпрани и го увива плътно около тялото си. Чувството е божествено – свежият плат, уханието на сапуна, кръвта, която бавно се просмуква в ангелската белота.