Sam Crister - Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Краката му поддават. Няма болка – засега. Все още се събира, за да го залее като цунами – цял океан от болка. Не може да диша. Шокът блокира белите му дробове. Не може да изкара дори лек шепот от гърлото си. Нервите и мозъкът му се вцепеняват. Ник вижда ръцете си, но не може да ги помръдне. Не ги чувства . През пръстите му се процежда кръв.

Втората рана е в корема. Сериозна е. Това успява да разбере. Кръвта започва да блика.

176

БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД

Първото, което прави впечатление на Мици, когато влиза с психиатъра в стаята, е колко спокоен изглежда Джеймс. Въпреки покритите с корички кръстове по лицето и гърдите му, на устните му има доволна усмивка.

Човек, сторил онова, което е извършил той, не би трябвало да има право на почивка. Проклетият звяр трябва да бъде държан буден до деня на смъртта му, който – надяваше се Мици – ще настъпи съвсем скоро.

Уайнсток затваря вратата след себе си и клепачите на Привидението потрепват.

Мици преглъща с мъка. Не иска гневът ѝ да проличи. Засега. Нека първо този луд изверг да каже каквото има да казва.

Джон Джеймс премества сънливо поглед от детективката към психиатъра и бавно се надига на възглавницата. Мици слага стол до леглото.

– Господин Уайнсток ми каза, че искате да говорите с мен.

Той кимва бавно:

– Да.

Мици се опитва да скрие омразата в очите си и да не си представя всички снимки от местопрестъпленията, които е видяла – покритите с чаршаф жени, разбитите животи.

– Знам какво съм извършил, детектив. – Той посяга към чашата водата на шкафчето до леглото. – Отнех живота на други човешки същества. Трябва да разберете, че те искаха да бъдат взети.

– О, да, сигурно.

– Да, наистина. Всички освен Ким Бас и Ема – моята Ема.

– Не разбирам.

– Убих Бас, защото двете с Харисън тормозеха Ема. Не го направих по заповед на Бог. Направих го, защото аз исках. Щях да убия и Харисън, ако си беше вкъщи, когато проникнах у тях.

Явно Мици е била права за телефона на Джени.

– Нека да го изясним. – Тя поглежда Уайнсток, за да му даде да разбере, че по-късно ще го накара да свидетелства за онова, което чува. – Признавате ли за предумишленото убийство на Ким Бас и опита за убийство на Дженифър Харисън?

– И за убийството на Ем, Ема Варли. – Джон Джеймс извръща глава.

Мици го поглежда внимателно. Той плаче. Мъжът, който е убил повече от десет жени, плаче!

Избърсва сълзите си с крайчеца на възглавницата.

– Не знам защо убих Ем. Тя беше всичко за мен. Отначало помислих, че Бог я е избрал, че иска да ѝ помогна да отиде при Него. Но сбърках.

– Сбъркал сте?

– Чувствата ми към нея ме подведоха. Никога дотогава не се бях чувствал така.

– Обичахте ли я?

– Все още я обичам. Затова знам, че сгреших. Знаех, че греша, още когато го правех. Но въпреки това го направих.

– Защо ми казвате това сега? Може би защото знаете, че няма как да ви бъде наложено съдебно преследване и смъртно наказание. – Тя отново поглежда Уайнсток. – Сигурен сте, че докторът ще ви изпрати в клиника и никога няма да бъдете изправен пред съда.

Привидението я поглежда сурово:

– Не – грешите! Казвам ви го, защото Бог иска да бъда съден. – Джеймс си поема въздух и отново се успокоява. – Бог иска да си понеса наказанието за стореното. Той не се срамува от това, което съм направил по Неговата воля, нито пък аз се срамувам от волята му. Светът трябва да разбере, че допуснатите грешки са дело на един смъртен, а не на Всевишния.

Уайнсток се навежда над пациента и прошепва:

– Може ли да обясня нещо на полицая?

– Разбира се.

Психиатърът се изправя и се обръща към Мици:

– При цялото ми уважение, лейтенант, не съм сигурен, че съзнавате пълните последствия от това, което чухте. При един процес преди години съдът постанови, че клаузата за невменяемост не може да бъде наложена принудително на интелигентен подсъдим, който не желае да приеме такава защита. Господин Джеймс е точно такъв случай.

– Точно така – потвърждава спокойно пациентът. – Аз не искам да пледирам невменяемост. Признавам за убийствата на Ким Бас и Ема Варли и искам да понеса полагащото се за тях наказание.

177

Чуват се сирени. Ту засилващи се, ту отслабващи гласове. Блясват и угасват светлини.

От хаоса наоколо Ник Каракандес разбира, че са го качили в линейка и че умира. Болката идва. Нахлува като оглушителна какофония от фанфари в главата му. Известява, че тялото няма да преживее толкова тежка травма.