Sam Crister - Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

147

ЛОС АНДЖЕЛИС

Картър събира набързо мобилизирания си екип в оперативната стая. За да облекчи недоволството от работата в неделя сутрин, той е помолил секретарката Алис Хупър да вземе кафе и понички по пътя.

Докато лейтенантът разказва за последните събития, на Мици ѝ става ясно, че Крис Либович и Дан Еймис са ветерани в разследванията. Изглеждат в свои води. И двамата са около четиридесетте и с онзи вид на доволни мечоци, който се получава от консумирането на твърде много бързи закуски по време на твърде много дежурства за наблюдение. Голямата разлика между двамата е, че Либович има прошарена, много късо подстригана коса, а Еймис е с катраненочерни ситни къдрици, наследени от майка му, афро-американка. И двамата са опитни полицаи, които са видели всичко в работата си, правили са всичко.

Том Хикс влиза и се усмихва на Мици – малко по-ентусиазирано, отколкото на нея ѝ харесва. Картър ѝ спестява неудобството, като дава на Хикс чаршафа, за да вземе проби за ДНК. След като ученият се залавя за работа, полицаите насочват вниманието си към записа от охранителната камера, който провали уикенда им.

– Тоя чаршаф. – Либович посочва екрана. – Защо се е увил с него? Защо тоя глупак се появява омотан в чаршаф?

– Емоционална привързаност – предполага Еймис. – Като Лайнъс.

– Кой Лайнъс?

– От комиксите за Чарли Браун. Сещаш ли се, онова момченце, което не може да се раздели с одеялото си.

– В тия глупости, които говорите, може и да има нещо вярно – отбелязва Картър, като си взема още едно кафе от масата. – Взел е чаршафа вместо палто. Трябва да има някаква причина. Подигравайте се колкото искате, но може би забравяте, че Лайнъс ван Пелт е слабак, но много хитър. В комиксите си Чарлз Шулц го представя като философа и теолога на компанията – дори поставя в устата му цитати от Евангелието.

Либович разчупва една поничка на две и измърморва:

– Предполагам, че „Не убивай“ не е бил сред цитатите му.

– Какво държи нашия Избавител? – намесва се Мици, като посочва екрана. – Това в лявата му ръка? Гледайте, има нещо, което виси от палеца му.

Всички се вглеждат в монитора. Картър вижда предмета.

– Ключове. По дяволите! Ключове от кола. Как не сме ги видели досега? – Той знае отговора: всички са адски уморени, а в такова състояние човек пропуска много неща. – Мици, обади се на Джими Бърг, дежурния на пропуска. Сигурно още са при него. Събери униформени и ги прати да проверят всички коли на улицата. В неделя сутрин едва ли са много.

Мици грабва чашата с недопитото си кафе и излиза. На слизане към пропуска включва звука на телефона си и пуска съобщението от гласовата поща, което получи, докато бе на инструктажа:

– Мамо, Джейд е! Извинявай, че се развиках. Обичам те! Чао!

– И аз те обичам – извиква Амбър в силния шум, който се чува като фон. – И двете си прекарваме страхотно. Обичаме те!

Само толкова. Но повече не ѝ е нужно. Завладяна от емоции, Мици спира на стълбите. Слава богу, че е насред разследване за убийство – две разследвания за убийство – иначе може да се разчувства и наистина да се разплаче.

148

СЕН ЖУЛИЕН АН ЖЕНЕВОА

В мрака Ник усеща, че нещо покрива устата му. Задушава го.

Обхванат от паника, той отваря очи. Един парамедик от Бърза помощ се е навел над него и притиска кислородна маска на устата му. Младежът се обръща и разменя със свой колега няколко думи на френски със странен акцент. После пак поглежда към Ник и казва на английски:

– Добре сте. Не мърдайте и всичко ще е наред.

Детективът осъзнава, че вече не е в колата. Навън е. Лежи на мократа, посивяла трева отстрани на пътя. С периферното си зрение вижда мигащи светлини, чува гласове, но не и бръмчене на коли. Или катастрофата е блокирала движението, или полицията е затворила магистралата. Той се опитва да се помести, но гърдите му са сякаш затиснати с наковалня.

– Стойте неподвижно.

Парамедикът притиска маската с една ръка, а с другата държи китката на Ник. Американецът се напряга да седне и блъсва другия мъж встрани. Силна болка пронизва гърдите му. Може би има счупено ребро. Той маха маската от лицето си.

– Какво стана с другите пътници? Добре ли са?

Медикът се опитва да го накара отново да легне.

– В момента ги преглеждат, както трябва да прегледаме и вас. Моля ви, не се движете.

Ник се опитва да се изправи.

– Хей, седнете! Не съм свършил.

– Напротив, свършихте.

Този път Ник успява да стане. Довлича се до семейство Брусар, които са седнали на задната стълбичка на една линейка. Едуар се опитва да се усмихне: