Хиляда нощ - Том II (Том II)

— Сбъдна се съдбата, чичо! А ти можеш ли да ми предложиш някаква работа?

— Искам да те използвам за нещо леко, синко! — рекъл човекът.

— Какво е то? — запитал момъкът.

— Аз имам десет старци, които живеят в една къща, а няма кой да ги обслужва! От мен ще имаш достатъчно храна и дрехи — ела да поработиш при нас! Ще получиш добро отношение и достатъчно пари. Трябва да пазиш тайната на всичко, което видиш! И като ни видиш, че плачем, не ни разпитвай защо!

— Добре, чичо! — съгласил се момъкът.

Тръгнал той след шейха, който го отвел в хамама, вкарал го в него и махнал от тялото му цялата мръсотия. После пратил човек да му донесе дреха от хубаво платно, облякъл го с нея и го отвел в къщата при своите хора. Влязъл момъкът и видял, че се намира във висок дом със здрави темели, широк, с няколко кресла в залата едно срещу друго, с много стаи, сред всяка стая — водоскок, отгоре пеят птици, прозорците от всички страни гледат към хубавата градина, която го обкръжавала. Влезли в дневна, облицовката й била от разноцветен мрамор, покривът бил от лазурит и блестящо злато, подът — застлан с копринени килими. Там един срещу друг седели десет старци, облечени в траурни дрехи, които плачели и се вайкали. Учудил се момъкът от поведението им, понечил да запита шейха, но си спомнил условието и възпрял езика си. Шейхът предал на момъка сандък с трийсет хиляди динара в него и рекъл:

— Синко, харчи за нас от парите в този сандък и за себе си харчи достатъчно!

Харчил той, що харчил, денем и нощем. Но ето че единият старец умрял. Взели го приятелите му, изкъпали го, увили го в саван и го погребали в градината зад къщата. После смъртта започнала да ги взима един по един, докато накрая останал шейхът, който го бил наел. Накрая и шейхът се разболял и когато момъкът се отчаял за живота му, отишъл при него и рекъл:

— Чичо! Аз ви служих честно, цели дванайсет години не пожалих нито час, за да ви служа, полагах всички сили да сте добре.

— Така беше, синко! — съгласил се шейхът. — Ти ни служи, докато не изпрати всички старци при всевишния Аллах! Ние непременно трябваше да умрем!

— Господарю! — заговорил момъкът. — Животът ти е в опасност. Сега искам да ми кажеш защо плачехте, защо постоянно се вайкахте, тъжахте и се мъчехте?

— Синко, няма нужда да знаеш това! — казал шейхът. — Не ме карай да правя нещо, от което няма да имаш полза! Аз се молех на всевишния Аллах да не праща никому беда като моята! И ако не искаш да ти се случи онова, което стана с нас, не отваряй ей онази врата! Пък ако искаш да ти се случи същото, отвори я, тогава ще научиш причината за всичко, което видя при нас! Но тогава ще съжаляваш и полза от съжалението ти няма да има!…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на петия везир:

След този разговор болестта на шейха се усилила и той умрял.

Така момъкът останал сам в този дом с всичките му богатства и все си мислел с тревога, какво ли все пак се е случило с шейховете. Един ден си спомнил предупреждението да не отваря онази врата и му хрумнало да я огледа. Отишъл натам и видял, че над нея си бил свил гнездо паяк. На вратата имало четири ключалки. Спомнил си пак за предупреждението на шейха и се отдалечил. Но душата му започнала да го гложди да я отвори, а предупреждението го карало да се въздържа. Така се колебал седем дни, а на осмия си казал: „Трябва непременно да отворя тази врата и да видя какво ще ми се случи! Ако е предписал Аллах, нищо не може да се върне назад, каквото и да ми се случи — ще бъде по негова воля!“

Станал той, счупил ключалката и отворил вратата. Попаднал в тесен коридор. Вървял по него три часа и внезапно се оказал на брега на широка река. Тръгнал по брега и се оглеждал. Изведнъж от въздуха се спуснал огромен орел, грабнал го в ноктите си и го понесъл между земята и небето, докато стигнал до някакъв остров, където го оставил и отлетял. Объркал се момъкът, не знаел накъде да тръгне. И както си седял, в далечината сред морето му се мярнало платно на кораб. Момъкът помислил, че спасението може да дойде от кораба, и тръгнал по брега, докато стигнал до някакво селище. Видял кораба в пристанището — това било гемия от слонова кост и абанос, греблата му — от сандалово и алоево дърво, целият обкован със златни плочки. На него седели десет неволници. Щом го зърнали, те слезли от гемията, целунали ръцете му и възкликнали: