Хиляда нощ - Том II (Том II)

— Вземи кутията с всичко в нея! Няма нужда да ме убиваш, защото ние с теб сме от едно тесто месени!

Златарят взел кутията с всичко в нея и си тръгнал…

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на неволницата за златаря и мъжкото коварство:

И така човекът взел кутията с всичко в нея и си отишъл. Съмнало се. Той се преоблякъл, взел кутията с накитите и влязъл при царя на града. Целунал земята пред него и рекъл:

— Царю, аз съм човек, който желае да ти даде съвет. Идвам от Хорасан. Дойдох да търся убежище при ваше величество, защото си известен с твоя праведен живот и със справедливостта си. Пристигнах в града ти снощи. Портата беше затворена и спах извън стените. В просъница видях четири жени, двете яздеха метли, другите две — ветрила. Разбрах, че са магьосници, които влизат в града ти. Едната пристъпи към мене, ритна ме и ме шибна с някаква лисича опашка, която носеше в ръцете си. Замахнах с ножа и я раних по бедрото. Тя побягна, но се подхлъзна и от ръката й падна тази кутия. Взех я, отворих я и видях вътре тези скъпи накити. Вземи я, аз нямам нужда от нея. Аз съм човек, който броди по земята, сърцето ми се е откъснало от този свят и нищо от него не ми трябва.

Оставил кутията пред царя и си тръгнал. Отворил царят кутията, извадил накитите от нея и както ги оглеждал един по един, изведнъж видял сред тях една огърлица, която бил подарил на везира — господар на неволниците. Извикал царят везира си и му рекъл:

— Това е огърлицата, която ти подарих, нали?

Щом везирът зърнал накита, познал го и отговорил:

— Така е… Аз пък я подарих на една от неволниците — на най-добрата певица!

— Доведи веднага момичето! — разпоредил се царят.

Довел везирът неволницата и когато тя застанала пред царя, той наредил:

— Я оголи бедрото й и виж дали там има рана!

Открил везирът дрехата й, видял, че там има рана от нож, и казал:

— Да, ваше величество, има рана!

— Значи тя е магьосница! — викнал царят. — Право ми е казал странникът, няма място за съмнения или колебания!

И наредил да хвърлят магьосницата в ямата.

На мръкване златарят разбрал, че хитростта му е успяла, отишъл при пазача на ямата с кесия с хиляда динара в ръка. Цялата първа третина на нощта си приказвали, а когато вече се почувствали близки, златарят рекъл:

— Трябва да знаеш, братко, че тази неволница е невинна! Аз скроих цялата работа! — той му разказал за станалото и завършил: — Братко, вземи тази кесия! В нея има хиляда динара! Дай ми неволницата да я отведа в страната си! Тези динари ще ти са от по-голяма полза, отколкото затворената неволница! Използвай ги, пък ние двамата ще ти пожелаем живот и здраве!

Пазачът се зачудил на тази хитрост, зарадвал се на кесията и пуснал неволницата, като поставил условие двамата да не остават в този град нито за час повече. Взел си я златарят и начаса тръгнал на път, яздил бързо, стигнал страната си и заживял с неволницата…

— Ето виж, царю, какви са мъжките коварства и хитрини. Утре и аз, и ти ще застанем пред най-справедливия съдия и той ще ти отмъсти заради мене, царю! — завършила неволницата.

Царят я изслушал и наредил да погубят сина му.

Влязъл при него петият везир и рекъл:

— Почакай, царю честити, царю велики, не бързай да погубваш сина си! Най-често избързването води до съжаление! Боя се да не съжаляваш както човекът, който не се бил замислил нито веднъж през целия си живот!

— Че как така, везире? — запитал царят.

И петият везир заразказвал:

Научих, царю честити, че някога живял човек, който имал къщи и богатства, много пари, слуги, роби и имоти. Прибрал го всевишният Аллах в лоното си и той оставил малък син за наследник. Когато пораснало и сложило ръка на бащиното си имане, момчето се увлякло по ядене, пиене, музика и песни. Бил момък щедър, който раздавал и пилеел парите, оставени от баща му, докато накрая цялото му богатство се стопило. Започнал да продава роби, неволници и имоти. Прахосал всичко, което бил наследил. Обеднял дотолкова, че се наложило сам да работи.

Един ден той си стоял подпрян на една стена с надежда някой да го наеме, когато към него се приближил възрастен мъж с благородно лице и хубави дрехи и го поздравил.

— Чичо, нима ме познаваш отпреди? — запитал момъкът.

— Не те познавам по рождение, синко! — отговорил човекът. — Обаче по лицето ти се вижда, че си живял в благоденствие, а после си изпаднал в това състояние!