Илса Бик - Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

Харесва ми. Моето куче правеше така всеки път.

- Липсва ли ти?

- Да. Джет е добро куче. Обзалагам се, че ще ти хареса. - Крис потупа корема на Мина,

после погледна малкото момиче. - За риба ли отиваш?

- Винаги ходи за риба - включи се Илай.

Ели завъртя преувеличено очи към Крис.

- Чудех се, може би... след няколко дни, ако те пуснат... искаш ли да дойдеш с мен?

- Да - каза той, но не устоя да не задълбае. - Но, предполагам, всичко зависи от това дали

Исак и Хана мислят, че ще те изям.

- Боже! - Лицето на Илай помръкна. - Не бъди такъв идиот!

Обнадежденият блясък на лицето на Ели помръкна.

- Те не мислят така, Крис. Но, нали разбираш, трябва да са сигурни.

- Да, да. - „Не бъди такова лайно!“ - Извинявай! Обикновено не съм такъв задник... ъ-ъ...

такъв гадняр.

- Няма нищо. Ти си просто объркан. - Но усмивката ѝ беше пo-несигурна отпреди.

- Това не е извинение. - Пресегна се над кучето, затъкна къдрицата зад ухото ѝ и остави

ръката си да се задържи за момент, наслаждавайки се на изчервяването от приятната изненада,

което се разпростря по лицето ѝ. Сладко хлапе, но той можеше да види тъгата в тъмните кръгове

под очите ѝ. - Най-малкото, което мога да направя, е да бъда мил с момичето, което ми спаси

живота. И недей да спориш! - Той вдигна пръст. - Наистина е голяма работа.

- Да, предполагам. - Ели изглеждаше толкова доволна, че щеше да се пръсне. - Сега, след

като се чувстваш по-добре, може ли да ти задам един въпрос?

- Разбира се - каза го достатъчно лесно, но усети как стомахът му се връзва на възел от

предчувствие. - Давай!

- Преди да дойда тук, имах едни приятели. - Ели загриза долната си устна. - Алекс и Том.

Не са на моята възраст, а по-големи като теб. Дори мисля, че Том беше още по-стар. Беше войник

като баща ми, но Том е бил в Афганистан, не в Ирак, и е работил с бомби и такива неща. Все

едно, всички бяхме заедно. Те... те се грижеха за мен, но после ни разделиха. Когато Том... -

Очите ѝ блеснаха и устата ѝ се изкриви по начина, по който всяко малко момиче би го

направило, ако се опитваше много силно да не се разплаче. - Когато онези възрастни ме взеха, Том беше ранен и...

С нарастваща тревога той слушаше как тя разказва история, която вече беше чувал и преди.

Още от онази сутрин на снега, когато беше изпитал такава болка и страх да събере две и две, знаеше, че този момент ще настъпи. До тази секунда той се чудеше какво ще направи и защо това

трябва да е проблем.

„Това дете си рискува кожата заради теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да бъдеш

мъж.“

- Така че се чудех... - Ели спусна поглед към ръцете си, сякаш се страхуваше да намери

отговора в лицето му. - Ами ако Том и Алекс... ако са стигнали до Рул? - Една сълза се спусна

към пръстите ѝ.

С все още обърнати настрана очи Ели избърса буза с кокалчетата си.

- Те там ли са? Добре ли са?

Той винаги щеше да се мрази заради това.

- Съжалявам, Ели - каза, - но никога не съм ги срещал.

„Такъв си задник!“ Крис гледаше през прозореца как Исак слага ръка на главата на малкото

момиче. Това, изглежда, освободи нещо, защото Ели внезапно обви с ръце кръста на стареца и

зарови лице. Дори от два етажа височина и през два декара Крис можеше да види как раменете

на момиченцето потрепват. „Тя е единствената, на която ѝ пука, а ти я лъжеш.“

- Да, ама и на теб да ти дадат отрова, да те отрежат от няколко шипа и да те оставят да

умреш, да видим как ще се чувстваш! - Самоотвращението на езика му беше толкова плътно, че и

бутилка вода за уста нямаше да отмие вкуса. - Мислиш ли, че ще те харесва толкова, след като

открие, че заради теб са убили Алекс? Че си решил, че е по-лесно да се преструваш, че това, което става в Зоната, не е странно? - Нямаше да се учуди, ако Ели изискаше отряда за разстрел, и

не, той не реагираше прекалено. Тези деца убиваха хора.

Това, което също го притесняваше, беше колко бързо бяха дошли лъжите. Мислеше, че е

надживял всичко. Нощта на чука и баща му, и странните месни тупвания, и писъците на Диъдри.

Бяха минали десет години, а той все още помнеше как отговаря на въпросите на онзи детектив:

„Не, господине, не съм чул нищо. Не, бях заспал. Чук? Не, господине, не съм виждал чук никъде.

Дори не мисля, че имаме.“

- Не, детектив, аз обичам баща си. - Той облегна чело на студеното стъкло. Точно под

перваза бяха скованите от студ спирали на много дебела, но покрита със сняг лоза, виещи се по

високи железни рамки. - Аз съм само на осем и току-що слушах как баща ми убива някого и не,