Кейт Мортън: Забравената градина

Не. Трябваше да вземе решение и вече го бе взел. В крайна сметка нали от него тръгна всичко. Макар и неволно, Хю бе предприел стъпката, която ги накара да поемат по този път, затова негова беше и отговорността да оправи нещата. Съзнаваше, че всяка тайна рано или късно се разчува, затова щеше да е най-добре Нел да научи истината от него.

Пое ръцете й в своите и ги целуна. Стисна меките й гладки длани в своите — корави и отрудени.

Неговата дъщеря. Първородната.

Тя му се усмихна, лъчезарна в изящната си, обточена с дантела рокля.

Той също й се усмихна.

След това я покани да седне до него върху гладкия бял ствол на един паднал евкалипт. Наведе се и зашепна в ухото й. Разкри й тайната, която двамата с майка й бяха пазили седемнайсет години. Зачака искрата на осъзнаването, почти неуловимата промяна на изражението, когато дъщеря му проумее какво й казва. Видя как земята под нозете й се продъни и как човекът, който бе Нел досега, изчезна в един кратък миг.

3

Брисбън, 2005 г.

Касандра не беше напускала болницата от часове, макар лекарят да нямаше почти никаква надежда съзнанието на баба й да се проясни. Според него това бе малко вероятно на нейната възраст, особено при такава огромна доза морфин.

Все пак Касандра чакаше. Бдеше над Нел и я утешаваше, докато старицата се давеше в море от спомени и отново и отново изплуваше за глътка въздух в по-ранни периоди от живота си. Младата жена не можеше да допусне мисълта, че е възможно баба й някак да се опъне на съдбата и да намери пътя обратно към настоящето, а там да установи, че се носи в периферията на живота сам-самичка.

Нощната сестра застъпи на смяна, което беше знак за Касандра, че денят е превалил. Не знаеше точно кое време е. В болницата трудно можеше да се разбере: лампите във фоайето светеха непрекъснато, по коридорите денонощно кръстосваха носилки на колелца. Любопитно как едно място, което разчита на рутината, функционираше толкова категорично извън обичайните ритми на времето.

Медицинската сестра замени празната торбичка на системата с издуто пликче, завъртя едно копче на апарата зад леглото и се залови да оправя завивките. Подръпна ги нагоре да загърне Нел.

— Нищо не е пила — съобщи Касандра и гласът й прозвуча странно дори за самата нея. — Цял ден.

Медицинската сестра вдигна поглед, учудена, че някой я заговаря. Погледна над очилата си към стола, на който седеше Касандра с измачкано синьо-зелено болнично одеяло в скута.

— Стреснахте ме — каза. — Цял ден сте тук, нали? И май така е по-добре — няма да я бъде още дълго.

Касандра пренебрегна намека и попита:

— Не трябва ли да й дадем нещо за пиене? Сигурно е жадна.

Сестрата подгъна завивката и делово я пъхна под ръцете на Нел.

— Всичко е наред, системата ще се погрижи. — Провери нещо в картона на Нел и каза, без да вдига поглед: — В дъното на коридора има кана за чай, ако ви се пие.

После сестрата излезе и Касандра установи, че Нел е отворила очи и е вперила поглед в нея.

— Ти коя си?

— Аз съм Касандра.

Объркване.

— Познавам ли те?

Лекарят бе предрекъл, че така ще стане, но въпреки това я заболя.

— Да, Нел.

Нел я изгледа с воднистосивите си очи и примигна неуверено.

— Не си спомням…

— Шшшт… Всичко е наред.

— Коя съм аз?

— Казваш се Нел Андрюс — предпазливо й обясни Касандра и я хвана за ръката. — На деветдесет и пет години си. Живееш в стара къща в Падингтън.

Устните на Нел трепереха — съсредоточено се мъчеше да проумее думите.

Касандра взе кърпичка от нощното шкафче и се протегна да избърше струйка слюнка от брадичката на Нел.

— Държиш антикварно магазинче в търговския център на Латроуб Теръс — продължи тя тихо. — Двете с теб продаваме старинни предмети.

— Познавам те — немощно заяви Нел. — Ти си момичето на Лезли.

Касандра примигна изненадано. Рядко споменаваха майка й — нито веднъж през детството на Касандра и нито веднъж през десетте години, откакто се бе върнала и живееше в апартамента под къщата на Нел. Бяха сключили негласно споразумение помежду си да не си припомнят миналото, което и двете по различни причини предпочитаха да забравят.

Нел се сепна. Очите й уплашено огледаха лицето на Касандра.

— Къде е момчето? Дано да не е тук. Тук ли е? Не искам да ми пипа нещата. Разваля ги.

На Касандра й прималя.

— Вещите ми са ценни. Не го пускай да ги доближава.

В съзнанието й се появиха думи, Касандра се препъна в тях.