Херман Хесе - Сидхарта

Когато стигна до нея първата вест за изчезването на Сидхарта, тя пристъпи към прозореца, до който държеше в златна клетка една рядка пойна птичка. Отвори клетката, хвана птичката и я пусна да литне. После дълго се взира след отлетялата птичка. От този ден тя престана да приема всякакви посетители и заключи къщата си. След време разбра, че от последната си среща със Сидхарта е бременна.

Сидхарта бродеше из гората, далеч вече от града и обладан от една единствена мисъл: няма връщане назад, животът, които бе живял, вече бе свършил, бе изяден и изсмукан до погнуса. Пойната птичка, която му се присъни, бе мъртва. Мъртва беше и птицата в сърцето му. Той бе замаян от самсара, с цялото си същество бе всмукал погнуса и смърт, както сюнгерът гмурка водата, докато се напои. Той бе изпълнен с досада, с отчаяние, със смърт — в света вече не съществуваше нищо което да го привлече, да го зарадва, да го утеши.

Той копнееше да не научава повече нищо за себе си, да намери покой, да умре. По-добре да го бе ударила мълния! Да го бе разкъсал тигър! Да бе погълнал някакво вино, някаква отрова, които да го упоят, да му донесат забрава или сън, от който да не се пробуди. Съществуваше ли още някаква мърсотия, с която да не беше се опетнил, някакъв грях или някакво безумство, които да не бе извършил, някакво душевно опустошение, с което да не бе се обременил? Можеше ли все още да диша, да усеща глад, да яде, да спи, да лежи до някоя жена? Този кръговрат не беше ли вече изчерпан и приключил за него?

Сидхарта стигна до голямата река сред гората, до същата онази река, през която, когато бе още младеж и бе напуснал града на Гаутама, го бе превозил един лодкар. Той се спря до реката и застана разколебан на брега й. Умората и гладът го бяха изтощили, а и струваше ли си да продължи напред, към каква цел?

Не, той нямаше вече цели, не притежаваше вече нищо, освен дълбокия, тягостен копнеж да се отърси от отвратителния сън, да повърне блудкавото вино, да сложи край на този жалък и позорен живот. Над брега на реката се бе надвесило едно дърво, едно кокосово дърво. Сидхарта облегна рамо о ствола му, обхвана го с ръка и се загледа надолу към зелената вода, която не спираше своя бяг. Гледаше надолу и бе всецяло обзет от желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Ужасна празнота издъхваше водата пред очите му и тя изцяло съответстваше на безкрайната празнота в душата му. Да, това бе краят. Не му оставаше друго, освен да се зачеркне, да разбие на късове невъзможната сграда на живота си и да хвърли тези късове в краката на подигравателно смеещите се богове. Това бе голямото изригване, което бе жадувал: смъртта, разбиването на формата, която го отвращаваше. Нека рибите погълнат това куче Сидхарта, този безумец, това покварено и износено тяло, тази изнемощяла и прегрешила душа! Нека рибите и крокодилите го погълнат. Нека демоните го разкъсат!

Гледаше водата с разкривено лице, видя отражението му в нея и го заплю. Обзет от безкрайна умора той отлепи ръката си от ствола, отмести се малко, за да падне отвесно и да потъне най-после. Затворил очи, той поиска да стигне смъртта.

И тогава от най-далечните кътчета на душата му, от някогашните дни на изнурения му живот, томително се разнесе някакъв звук. Една дума, една сричка, която той, без да мисли, изговаряше с неясен глас, прастарата първа и последна дума на всички брамински молитви, свещената Ом, която изразява съвършенството или съвършеното. И в мига, в който звукът Ом докосна слуха на Сидхарта, замрелият му дух внезапно се пробуди и осъзна какво безумие върши.

Сидхарта се стресна. Значи бе стигнал до там, такова бе неговото състояние, до толкова бе загубен, заблуден и изоставен от всяко познание, че трябваше да търси смъртта, че това желание, това детинско желание успя да вземе над него връх: да намери покой, като зачеркне тялото си! Онова, което всички мъки на последното време, всички разочарования, цялото отчаяние не бяха постигнали, това бе постигнато в онзи миг, в който Ом проникна в съзнанието му: той бе проумял нищетата и заблудите си.

— Ом — повтаряше той. — Ом! И изведнъж отново си спомни за Брахман, за целостта на живота, за божественото.

Но това бе само миг, само проблясък. Повален от умората, като едва чуто прошепваше Ом, Сидхарта се свлече до дънера на дървото, положи глава при основата на корените му и се унесе в дълбок сън.

Спа дълбоко и без да сънува, отдавна не бе вкусвал такъв сън. Когато след няколко часа се събуди, стори му се, че са изминали десет години: чуваше тихото плискане на водата, не знаеше къде се намира и кой го е довел тук. Отвори очи и видя с почуда дърветата и небето над себе си, и си спомни кой е, и как бе стигнал до тук. За това обаче му бе необходимо доста време, в което миналото му изглеждаше като покрито с воал, безкрайно далечно и безкрайно безразлично. Знаеше само, че бе напуснал предишния си живот: в първия миг на спомнянето предишният живот му се струваше нещо много далечно, някакво по-раншно въплъщение, по-раншно раждане на сегашното му Аз; той знаеше, че изпълнен с погнуса и отчаяние, бе поискал дори да захвърли живота си, но се бе опомнил край някаква река, под някакво кокосово дърво, със свещената дума Ом на уста, а после бе заспал, но сега, пробуден, гледа света като нов човек. Той прошепваше тихо думата Ом, с която бе заспал, и му се струваше, че целият негов продължителен сън е бил само протяжно и вглъбено изричане на Ом, мислене на Ом, потапяне и пълно разтваряне в Ом, в безименното и съвършеното.