Херман Хесе - Сидхарта

Колко прекрасен беше този сън! Никога до сега един сън не бе го ободрявал и подмладявал така. А може би наистина бе умрял, бе потънал и отново се бе родил в облика на някой друг. Но не, той познаваше себе си, познаваше ръцете и краката си, познаваше мястото върху което лежеше, познаваше Аз-а в гърдите си, Сидхарта, своеволния, странния, и все пак този Сидхарта, бе променен, бе странно отпочинал, странно буден, радостен и любопитен.

Сидхарта се изправи и видя насреща му да седи някакъв непознат човек, монах в жълти одежди и с обръсната глава, застинал в съзерцание. Той се вгледа в мъжа, чието лице и коса бяха обръснати, и не след дълго разпозна в него Говинда, приятеля от годините на младостта, който бе потърсил спасение при възвишения Буда. И Говинда бе остарял, но лицето му бе запазило някогашните си черти, по него се четеше усърдие, преданост, съзерцание, боязливост. Но когато Говинда, който усещаше погледа му, отвори очи, Сидхарта разбра, че Говинда не го е познал. Говинда се зарадва, че го вижда буден, изглежда дълго бе седял тук в очакване на пробуждането му, макар и да не беше го познал.

— Аз спах — каза Сидхарта. Как дойде тук?

— Ти спа — отвърна Говинда. — Не е разумно да се спи в такива места, където гъмжи от змии и преминават животните от гората. Аз, господарю, съм ученик на възвишения Гаутама, на Буда, на Шакиямуни, и като минавах с неколцина от нашите по този път, видях те да спиш на това място, дето е опасно да се спи. Затова се опитах да те събудя, господарю, но като видях, че сънят ти е дълбок, изостанах от нашите и седнах до теб. И после, изглежда, вместо да бдя над теб, и аз съм заспал. Лошо изпълних службата си, умората ме надви. Но сега, когато вече си се събудил, позволи ми да тръгна, за да настигна братята си.

— Самана, благодаря ти, че си бдял над съня ми — каза Сидхарта. — Праведни сте вие, учениците на Възвишения. Вече можеш да тръгнеш.

— Тръгвам, господарю. Нека щастието винаги те съпътства…

— Благодаря ти, самана.

Говинда направи жест за поздрав и каза:

— Сбогом.

— Сбогом, Говинда — каза Сидхарта.

Монахът се спря.

— Но, господарю, откъде знаеш името ми?

Сидхарта се усмихна.

— О, Говинда, познавам те от хижата на баща ти и от училището на брамините, от жертвоприношенията и от отиването при саманите, от часа, в който потърси спасение при Възвишения в горичката Иетавана.

— Ти си Сидхарта! — извика Говинда. — Едва сега те познах и не мога да проумея как не го сторих веднага. Добра среща, Сидхарта, голяма е радостта ми, че те виждам отново.

— И аз се радвам, че те виждам. Ти си бдял над съня ми, благодаря ти, макар че не беше нужно да ме пази някой. За къде си тръгнал, приятелю?

— Никъде не отивам. Ние, монасите, винаги сме на път. Докато не е настъпило дъждовното време, вървим постоянно от едно място на друго, живеем според нашите закони, проповядваме учението, взимаме милостиня и отново продължаваме пътя си. Така е винаги. Но ти, Сидхарта, за къде си тръгнал?

Сидхарта каза:

— И аз съм като теб, приятелю. И аз не съм тръгнал за никъде. Просто вървя. Странствам.

Говинда отвърна:

— Казваш, че странстваш, и аз ти вярвам. Но прости ми, Сидхарта, ти не приличаш на странник. Носиш дрехи на богаташ, обуща на знатен и косите ти, които миришат на благовонна вода, не са косите на странник, не са коси на самана.

— Така е, скъпи, правилно си забелязал всичко. Всичко вижда острото ти око. Но аз не ти казах, че съм самана. Казах само, че странствам. И това е вярно: аз странствам.

— Странстваш — каза Говинда, — но малцина странстват с такива дрехи и такива обуща, малцина са с такава коса. Никога, макар че от много години съм странник, не съм срещал странник като теб.

— Вярвам ти, мой мили Говинда, но ето че днес срещна и такъв странник, с такива обуща, с такава одежда. Спомни си, мили, че светът на образите е мимолетен, мимолетни, твърде мимолетни са и нашето облекло, и начинът, по който се вчесваме, и косите ни, и тялото. Нося дрехите на богаташ, добре си го забелязал. Нося ги, защото бях богат, и се вчесвам като светските хора и сластолюбците, защото бях такъв.

— А сега, Сидхарта, какъв си?

— Не зная, зная толкова малко, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм, а какъв ще бъда утре, не зная.

— Загуби ли богатството си?

— Загубих го, или по-скоро то мен загуби. Отдели се от мен. Колелото на образите се върти бързо, Говинда. Къде се изгуби браминът Сидхарта, къде е саманата Сидхарта? Къде е богаташът Сидхарта? Тленното бързо се променя, ти го знаеш, Говинда.