Херман Хесе - Сидхарта

Напразни бяха и опитите на търговеца да убеди Сидхарта, че яде от неговия хляб, от хляба на Камазвами. Сидхарта ядеше своя си хляб, по-скоро те дваматаядяха хляба на други, хляба на всички. Сидхарта никога не проявяваше интерес към грижите на Камазвами, а Камазвами си създаваше много грижи. Нито с преговорите, които се водеха по някоя несигурна сделка, нито със страха от загубата на някоя пратка, нито с тревогата, че някой може да не изплати дълга си — Камазвами с нищо не успяваше да убеди съдружника си, че си струва човек да даде воля на грижите или на гнева си с думи, да бразди челото си с бръчки и да си разваля съня. Веднъж, когато Камазвами го укори, че всичко, което е научил, дължи на него, той му отвърна:

— Защо са все такива шегите ти? От теб научих колко струва кош риба и каква лихва може да се иска за дадени на заем пари. Това е твоята наука. Но не от теб, скъпи Камазвами, съм се научил да мисля, по добре ти се постарай да научиш това от мен.

Душата му наистина бе далеч от търговията. Сделките му вършеха добра работа, до колкото му носеха пари за Камала, а те му носеха много повече, отколкото му бяха нужни. Инак вниманието и любопитството на Сидхарта бяха изцяло насочени върху хората, чиито сделки, занаяти, грижи, наслади и глупост преди му бяха далечни и чужди като луната. Колкото и лесно да успяваше да говори с всички, да живее с всички, да се учи от всички, все пак съзнаваше, че има нещо, което го дели от тях, а това бе неговото саманство. Виждайше как хората живеят по детски или по животински начин, нещо, което той едновременно обичаше и презираше. Той виждаше как се мъчат, как страдат и побеляват за неща, които според него не заслужават това — за пари, за малки наслади, за дребни почести. Той виждаше как се укоряват и обиждат по между си, как се оплакват от страдания, над които един самана би се усмихнал, виждаше ги как страдат от лишения, които саманите дори не усещат.

Бе отзивчив към всички. С внимание посрещаше търговеца, който му предлагаше ленено платно за Продан, добре приет бе изпадналият в нужда, който търсеше заем, добре приет бе просякът, който цял час му разказваше историята на своята бедност и който далеч не бе така беден, както всеки самана. По един и същ начин той се отнасяше с богатия чуждоземен търговец, с прислужника, който го бръснеше, и с уличния търговец, който все го мамеше с някоя дребна монета, когато му продаваше банани. А дойдеше ли при него Камазвами, за да му сподели грижите си или да го сгълчи за някоя сделка — той го изслушваше приветливо и с внимание, чудеше му се, опитваше се да го разбере, даваше му известно право, но толкова, колкото му се струваше справедливо, после се обръщаше към други, които имаха нужда от него. Търсеха го мнозина — да търгуват, да го мамят, да се осведомят за нещо, да получат съвет или милостиня. Той даваше съвети, изказваше съчувствие, правеше подаръци, оставяше се да бъде мамен на дребно, и цялата тази игра и страстта, с която я приемаха хората, занимаваха мислите му толкова, колкото някога го занимаваха боговете и браминството.

Понякога дълбоко в гърдите си долавяше някакъв умиращ приглушен глас, който го предупреждаваше, който стенеше толкова тихо, че едва го чуваше. Тогава за час го спохождаше съзнанието, че води странен живот, че нещата, които върши са само игра и макар понякога да изпитва веселие и радост, животът минава край него, без да го докосне. Той си играеше със сделките и с хората край него като с топка, гледаше ги, забавляваше се с тях, но сърцето му, изворът на неговата същност, не участваше в това. Изворът бликаше някъде далеч от него, течеше и течеше незримо и вече нямаше нищо общо с живота му. На няколко пъти го достраша от такива мисли, прииска му се да участва във всичките детски деяния на суетата на света, с цялата си страст и цялото си сърце да живее истински и да се наслаждава, вместо да стои настрана като съзерцател.

Не преставаше да посещава прекрасната Камала, изучи изкуството на любовта, опозна култа на насладата, в който повече от където и да било се сливат даване и вземане, разговаряше с нея, даваше й съвети, получаваше съвети. Тя го разбра по-добре, отколкото някога го бе разбрал Говинда, тя му приличаше повече.

Веднъж той й каза:

— Ти си като мен, различна си от повечето хора. Ти си Камала и нищо друго, в теб има тишина и убежище, където всеки миг можеш да се оттеглиш и да се чувстваш като у дома си, както мога да го сторя и аз. Малцина го могат това, но всички биха могли да го постигнат.