Ярослав Гашек: Алкохолна идилия

V акт

К е л н е р ъ т (влиза отляво). Даа, не ми се е сторило! Пак е идвал някой. И си е тръгнал, без да плати. Оставил е само една молитвичка. Ама че клиент! За такива няма нужда дори човек да става от мястото си. Сигурно е искал кафе и ще си го получи някъде другаде, какво да му бера грижата! Всеки идва тука и поръчва ли, поръчва, а аз мога да си строша краката от бързане, нали? По-добре да ида да полегна малко. (Излиза отляво.)

VI акт

Г о с п о ж и ц а Р а й с к а (с шапка и пелерина влиза отдясно и сяда на масичката). Най-после намерих малко уютно местенце, където с чашка черно кафе ще мога да подредя впечатленията си от пътуването. (Извиква към лявата страна.) Моля, едно черно кафе! (Вади от чантата си лист хартия и писалка и се замисля.) Значи бях в Шумава с колежки учителки. (Чете.) „Прелестното утро, което се пробуждаше в горите…” (Чука по чашата с вода.) Моля, донесете ми кафето, нека да е черно! (Чете.) „…което се пробуждаше в горите”. Веднага привлече вниманието ни, особено водопадът. (Поглежда към тавана.) Всеки водопад е нещо приказно — има не само кристално чиста вода, но и хиляди бисери, които падат със силен трясък в пропастта, откъдето зазвучава песен, възхваляваща духа на Създателя, който в своята безкрайна доброта ни показва красотата на водопада. От там разгледахме цялата околна местност, която също е дело на Създателя, защото без околни местности всичко би било много пусто. Пусто! Точно както тук! (Вика със силен глас.) Моля, донесете ми най-после това кафе! Ето пътеписните ми бележки. По пътя към Резен видяхме един негър, който съпровождаше някакъв американец. С удоволствие бих си поговорила с негъра за красотата на онази област, но той смяташе, че имам други намерения спрямо него, от които след задълбочен размисъл се отказах. Горкият негър! Беше черен като… като черно кафе. (Спомня си за кафето и вика.) Ако обичате, донесете ми най-после това кафе! Чакам вече половин час, просто ужас!.. Да, в подножието на Пльокенщайн се запознах с един инженер, който ме съпроводи до лоното на вековните гори, като постоянно насочваше разговора именно към това лоно. Не съм предубедена спрямо усърдните студенти, но на този отличник трябваше да му отрежа квитанцията веднага, защото по пътя минаха едни хора от данъчното. (Вика.) Извинете, ще получа ли това кафе, или не?!.. Третият случай беше край Черното езеро. Тези мъже са толкова противни и нахални и когато накрая със своето коварно красноречие успеят да разпалят огъня в нас, често уплашено отстъпват и започват да описват красотите на местността като онзи чиновник от областния съвет, който непрекъснато ходеше след мене и ми говореше чак до Черното езеро, и там, в Чешкия лес, изчезна някъде…Виждам, че няма да ми донесат кафе. Развълнуваната ми вътрешна същност ме подканя да избягам от тук, от спокойствието на това малко кафене и да се гмурна във водовъртежа на големия град. Само да не бяха толкова противни и нахални тези мъже! (Излиза отдясно и забравя на масата листа, на който е писала.)

VII акт

К е л н е р ъ т. Пак ми се стори, че някой е бил тук, че някой пак ни досажда. (Взема забравения лист.) Да, не съм се лъгал! (Чете.) „Прелестното утро, което се пробуждаше в горите…” (Оставя листа и крачи замислено.) Значи тук за малко е имало някого, докато мене ме е нямало. Но вината за това не е моя. И аз бих могъл да изчезна от света, ако постоянно тичам да обслужвам някого. Наистина, аз съм привърженик на принципа, че работата облагородява човека, но благородството е нещо осъдително. Работата краси човека, но аз не искам, пък и нямам нужда да се разкрасявам!.. Колко е часът? (Гледа си часовника.) Я виж ти! Време е да затваряме. (Отива надясно и затваря вратата, говори на някого отвън.) Какво казвате, госпожице? Че сте си забравили ръкописа? Елате утре, днес вече затваряме. Какво казвате? Че искате да изпиете с мене чаша кафе? Не става. Вече няма отопление. Вървете си у дома. И аз си отивам вкъщи. Какво казвате? Че мъжете са нахалници? Не, не! Вие си отивате у дома самичка и аз си отивам у дома сам! Какво казвате? Че можем да изпием у вас по чаша кафе? Само че се боите да не съм нахален? (Едно друго лице, облечено като учителката, излиза на сцената, келнерът го изблъсква навън, но лицето го прегръща.) Я гледай! Май най-после ще има чаша черно кафе! Само да не съм нахален! (Излиза с учителката.)

Това е донякъде необичайна тема. Здравите хора много обичат да се занимават с такива анализи. Разбира се, моят случай е друг. Анализът на урина веднъж ми свърши добра работа, защото ми помогна да си отмъстя на един мой враг. Когато учех за дрогерист, си развалих отношенията с другия практикант, Машек, който веднъж ме издаде на шефа Пруш, че тайно ходя да пия малага във винарната. Но ето че настъпи и моят час. Ако бях някой клисар, щях да кажа: „Бог забавя, ала не забравя”. За отмъщение ми послужи анализът на урината. Моят враг — Машек, постъпи на работа като помощник във фирмата „Невинни и Ко.”, която извършваше и анализи на урина, и се занимаваше именно с това. Много се зарадвах, че се хвана на тази работа, защото така можах да удовлетворя желанието си за мъст. Домоуправителят на къщата на улица „Челаковски”, където живеех, беше страховит мъж, брутален грубиян, за когото се казваше, че убил при спор един наемател. Особено опасен беше сутрин, ако някой го събудеше от сладкия му сън.