Пэлем Вудхауз - Големи пари

— Да — продължи Бери с растящ възторг, — но не се поколеба. Не засече. Възприе ситуацията мигновено и реагира като светкавица.

— Кой е той? — попита Ан трепетно, като надничаше през стъклото към летящата кола отпред. — Или не трябва да казваш?

Бери би предпочел да не казва, но не виждаше какво би могъл да направи. Притежателят на преследващата кола имаше известни права. Какъв късмет, че докато размишляваше в ресторанта, беше дълбал така настойчиво в проблема за идентичността на брадатия.

— Мисля — каза той, — че това е Смъркача.

— Смъркача? — изпищя Ан. — Какъв Смъркач? Как така Смъркача? Кой е тоя Смъркач? Защо Смъркач?

— Шефът на Голямата кокаинова шайка. Викат му Смъркача. Ако, разбира се, това е човекът, за когото си мисля. Може и да е някой съвършено невинен…

— О, надявам се, че не е.

— … който е имал нещастието да прилича на един от най-опасните престъпници в страната. Но съм сигурен, че това е самият той. Вероятно си чула, че напоследък се е активизирал трафикът на наркотици?

— Не, не съм.

— Е, така е. И този човек е причината.

— Смъркача?

— Смъркача.

Замълчаха за момент. После Ан въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че за теб е съвсем обичайно. Но аз треперя като лист. Сигурно го приемаш като рутинна акция?

Има младежи, за разлика от някои момичета, които нямат проблеми със съвестта. Бери отвърна не само уверено, но и с лека усмивка:

— Е, разбира се, това е моето ежедневие.

— Искаш да кажеш, че непрекъснато ти се случват такива неща?

— Малко или много.

— О-хо! — възкликна Ан.

Последва един личен въпрос, който обаче тя не можа да сдържи:

— Откъде ти е този белег? — гласът й трепереше.

— Белег?

— Имаш малък бял белег точно до ухото. От куршум ли е?

Бери преглътна мъчително. Такива са момичетата, сами си го търсят. Погледни Отело и Дездемона. Отело и насън не би изприказвал всичките ония ужасни неща за гибелни беди и патила, за страшни случки по море и суша, за боеве на косъм от смъртта, ако онова момиче, Дездемона, не го бе предизвикало с въпросите си. Много добре е знаел, че преувеличава, като разказва за людоеди антропофаги, които се изяждат помежду си и за човеци с глави, които растат им под плещите и разни подобни. 9 9 „Отело“, I Действие, III Сцена, по превода на Валери Петров. Но какво е можел да стори?

И какво в подобна ситуация би могъл да стори Бери?

— Точно така — отвърна той и почувства, че отсега нататък нищо няма значение.

— Божичко! Трябва да е минал съвсем наблизо.

— Можеше да мине и още по-близо — рече Бери, след като по-добрата му половина бе напълно победена, — ако бях стрелял секунда по-късно.

— Стрелял си?

— Е, налагаше се.

— О, не те обвинявам.

— Видях как ръката му посегна към джоба…

— Чия ръка?

— На Джак Малоу. Случи се, когато бях сгащил бандата на Малоу.

— И кои са те?

— Едни разбойници, които се занимаваха с палежи.

— Подпалвачи?

— Именно — отсече Бери, като му се искаше той да се бе сетил за тая дума. — Свърталището им беше в Даптфорд. Шефът ме изпрати да разузная терена, но брадата ми се разлепи.

— Брада ли си беше сложил?

— Да.

— Не мисля, че ще ми харесаш с брада — каза Ан критично.

— Никога не слагам — побърза да обясни Бери, — освен ако не съм по петите на някоя банда.

— Колко банди си арестувал досега?

— Не помня.

— Изглежда е много интересно да спипаш някоя банда.

— О, да.

— Гледай! — извика Ан. — Смъркача влезе в кръчмата.

Бери проследи погледа й.

— Точно така.

— И какво ще правиш сега?

Именно този въпрос озадачаваше и Бери. Във вихъра на това преследване беше подминал факта, че рано или късно ще се наложи да направи нещо.

— Хм — промърмори той.

Вдъхновението му дойде така както беше дошло и на лорд Бискъртън. Следобедът беше топъл и навеждаше мислите в една и съща посока. Ще влезе и ще изпие едно питие.

— Имаш ли нещо против да почакаш тук? — попита той.

— Да почакам?

Тя видя как очите му заблестяха сурово и непреклонно.

— Влизам след него.

— А не мога ли и аз да дойда?

— Не. Може да стане опасно.

— Обичам опасностите.

— Не — отсече твърдо Бери. — Моля те.

Ан въздъхна.

— Е, добре. Носиш ли си пистолета?

— Да.

— Приготви го тогава.

Бери изчезна. Каква походка, помисли си Ан, точно като на хрътка, тръгнала на лов. Като облегна глава на топлата кожа, тя се отдаде на сладки мисли. За пръв път нещо подобно се случваше на Ан Муун. Никога досега не е била свидетел дори и на нападение на нощен клуб. Единствения случай, когато се е докосвала до беззаконието и престъпността беше на пътя между Ню Йорк и Пайпинг Рок, когато един полицай с мотоциклет й беше връчил фиш за превишена скорост.