Пэлем Вудхауз - Големи пари

Ан беше съвестно момиче. Всъщност, съвестта й, наследена от цяла върволица прадеди, преселници в Нова Англия, имаше неприятният навик да проваля повечето от приятните преживявания в живота й. Същата тази съвест я гризеше в ресторанта. Продължаваше да я гризе и сега. Изобщо, беше съвест, която изглежда притежаваше всички отвратителни качества на дива котка.

Не можеше да излъже сама себе си. Беше доблестно същество и съзнаваше ясно, че като даде дума да се омъжи за лорд Бискъртън, пое известни ограничения в действията си. Има някои неща, които сгоденото момиче няма право да върши. Или ако ги върши, поне трябва да съжалява, че ги върши. Като например да среща поглед с непознати младежи в ресторанта. Или, да продължим с примера, да мисли дълго и настойчиво за някой от тези младежи и да изпита желание да го познава. И, да довършим примера, да позволи на въпросния младеж да скочи в колата и да я подтикне към тази обиколка, която въпреки неговия сериозен и делови вид, Съвестта й продължаваше да определя като забавление.

— Не ми ги приказвай тия на мен. Дълг и тинтири-минтири — казваше Съвестта с възможно най-гадния си тон. — На теб ти харесва.

И Ан трябваше да се съгласи, че е така. Макар и неохотно, трябваше да си признае, че не се бе чувствала толкова щастлива, откакто на четиринадесет години получи автограф от Джон Баримор.

Ако притежанието на родители с много пари и висока социална позиция има някакъв дефект, то това е, че влече след себе си доста скучен и обикновен живот за едно момиче. Откакто се помнеше, Ан бе живяла в луксозен, но стеснен свят и бе вървяла по предначертани пътеки. Училище в Париж, няколко сезона в Ню Йорк, зимни летувания в Палм Бийч, лято в Мейн или Саутхамптън… Подобно съществуване направо стягаше като в менгеме душата на едно романтично създание.

Мъжете, които познаваше, бяха благовъзпитани, красиви, вежливи, но — какво пък, най-обикновени. Излети по един калъп. Понякога трябваше да се напъне, за да си спомни кой кой е. Този до нея, обаче, беше съвсем друга работа.

И все пак, беше доста неприлично — и тя разбираше, че е неприлично — в гърдите й да трепти такова необикновено чувство. Тя или трябваше да откаже на тази необичайна молба, или, ако понятното й желание да сътрудничи на Тайните служби я беше накарало да се съгласи, то поведението й трябваше да остане резервирано и хладно, като на шофьор на такси.

Тъй че Ан караше, а Съвестта й я бе стиснала за гушата.

Колкото до Бери, не може да се каже, че реакциите му се бяха променили много, откакто така импулсивно беше изпълнил оня скок в колата на момичето. Все още смяташе, че е постъпил правилно. Като погледнеше назад, нищо в действията му не предизвикваше неодобрение. Поведение, което при различни обстоятелства би могло да претърпи известна критика като леко ексцентрично, в ден като този се превръщаше в съвсем нормално и разумно. Ако не беше действал по този начин, прекрасното момиче щеше завинаги да изчезне от живота му. Никакви действия, предназначени да предотвратят такава немислима трагедия, не могат да бъдат безразсъдни.

И въпреки това Бери донякъде се бе върнал на земята, за да може да проумее, че се намира в положение, създаващо известно неудобство. Като ентусиазиран, но неподготвен ловец в Индийските джунгли, който е хванал тигъра за опашката, той чувстваше, че дотук всичко е наред, но следващата му крачка изисква добра преценка.

И така, потънала в мълчание, колата стигна Кингстън. Другата кола отпред летеше по гладкото шосе. Къде отиваше нейният притежател бе трудно да се отгатне, но той определено имаше цел.

Бери пръв наруши мълчанието.

— Беше много мило от твоя страна.

— О, не.

— О, да.

— О, не.

— О, да, така беше — настоя Бери.

— О, не, не беше — настоя и Ан.

— Както и да е, всичко, което мога да кажа е, че беше ужасно мило от твоя страна.

Тази любезна размяна на реплики изглежда успокои напрежението. Бери започна да диша спокойно, а Ан стигна до там, че да отмести възбудения си поглед от пътя и да го закове в него. В профил това лице ужасно й се нравеше. Усърдните упражнения и трезвия живот бяха осигурили на Бери добър профил, ясно очертан и волеви. Имаше изразени скули и един малък бял белег пред ухото, който придаваше вълнуващ и привлекателен нюанс. Драскотина от куршум, помисли си Ан, може да даде точно такъв белег.

— Повечето момичета щяха да си изкарат ангелите — обади се Бери.

— Е, и аз си ги изкарах.