Пэлем Вудхауз - Големи пари

— Хахва хола? — повтори Ан.

Бери се съвзе. Беше започнал нещо и трябваше да го довърши.

— Онази — посочи той.

Щеше да се изненада, ако знаеше, че момичето намери гласа му за изключително приятен. В неговите уши думите прозвучаха като квакане на престарял жабок.

— Колата с брадатия мъж ли? — окопити се Ан.

— Да. Следвай го, където и да отиде.

— Защо?

Това, че не бе започнала с този въпрос, само доказваше, че тя не е обикновено момиче.

Бери не бе пропилял напразно толкова много време в размисли около брадатия. Отговорът му дойде светкавично.

— Издирва се.

— От кого?

— От полицията.

— Ти полицай ли си?

— Тайните служби — изстреля Бери.

Ан натисна газта. Слънцето светеше. Птиците пееха. Никога през целия си живот не се беше чувствала толкова щастлива и развълнувана.

Ласкаеше се при мисълта, че оценката й за този млад мъж се е оказала вярна. Веднага го бе класифицирала като човек, който живее опасно и стремглаво, и не бе сбъркала.

Пулсираше от главата до петите, а брадичката й трепкаше. Най-после, помисли си Ан Муун, беше срещнала мъж, различен от другите.

Годфри, лорд Бискъртън, също бе на седмото небе.

— Тра-ла-ла — тананикаше си той, докато насочваше колата към Пикадили и „Там-там-ти-тамти-там“ — припяваше, обръщайки на юг към Хайд Парк. Беше изпълнен със справедливото въодушевление на човек, провел велик и значителен експеримент и станал свидетел на неговия триумф.

Приемайки риска да изпробва брадата и веждите на едно от най-привичните си свърталища като „Бъркли“, Бисквитата съзнаваше, че сам си бе напъхал главата в торбата. Ако там минеше незабелязан, щеше да мине незабелязан навсякъде. Освен че ще седи в самия център на цял взвод познати, повечето от келнерите също го познаваха. Нещо повече, оберкелнерът Фераро винаги е гледал на него повече като на по-малък брат, отколкото като на клиент.

И какво се бе случило? Нито Фераро, нито който и да е било от неговите помощници бе показал и най-малкия намек за доброто старо приятелство. Може да са си казали: „А-ха! Какъв изискан брадат посетител!“. Но определено не са си помислили: „Виж ти! Колко странно изглежда днес добрият стар Бискъртън!“. Нито един от тях не го беше забелязал. Премина изпитанието с чест.

И Ан също. Даде й какви ли не възможности. Беше я гледал многозначително през масите и я беше подминал на крачка, когато отиваше за колата си. Но и тя не успя да проникне зад укритието. А приятелчето Бери. Ето това, размишляваше той доволно, беше най-голямото постижение. „Исфинете, мошете ли да ме у-у-упътите към Лес-с-стър Ск-ск-скуеър?“. Ей, така, право куме, та в очи. И никакво подозрение от негова страна.

Значи, да обобщим. Щом цялата тази сюрия от приятели и познати беше абсолютно неспособна да го разпознае, го каква надежда им оставаше на кръвопийците с техните призовки — на „Братя Джоунс, цветари“, двадесет и седем лири, девет шилинга и шест пенса, или на „Галиуел и Гууч, обувки и ботуши“, тридесет и две лири, десет шилинга и осем пенса?

Огромно облекчение изпълни душата на лорд Бискъртън. Благодарение на тези минали през изпитанието атрибути, а именно един брой брада и две вежди, той ще може да остане в Лондон и да се движи свободно из него без страх от съдебно преследване. До този следобед почти бе готов да отпише подобна надежда. В моменти на покруса се виждаше как бяга към Бексхил или пък търси убежище в Уигън.

Освен всичко останало, денят беше прекрасен. Колата хвърчеше като птица и само ако натиснеше още малко газта, щеше да успее да стигне до Сандаун Парк за надбягванията в три следобед. Знаеше доста сочни нещица за тези надбягвания и, слава богу, сред събирачите на облози още имаше двама-трима, на които им липсваше нормандска кръв, но пък компенсираха това с наличието на онова просто доверие у човека, което поетите тачат толкова много.

Ето че докато стигне до Ешър, и Бисквитата вече се разпяваше с пълно гърло върху някаква игрива строфа. И като наближи „Веселите жетвари“, където продаваха вино и тютюн, му просветна, че случаят се нуждае от една стабилна черпня.

Той закова колата и влезе.

Що се отнася до колата, която го следваше, в началото там се възцари мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на двигателя, в моментите когато нежното краче на Ан натискаше газта. Едва когато стигнаха до Кингстън, двамата пътници замениха размишленията си с разговор. Всеки от тях бе започнал това пътешествие с натежала от мисли глава, и всеки си имаше основателна причина за това.