Умберто Еко - Махалото на Фуко

— За кого? — разочарова го Белбо.

— Как за кого? За Ракоски. Най-големият авторитет в областта на традиционната мистика, директор на „Кайе дю Мистер“!

— А-ха — каза Белбо. — Да, като че ли се сещам… Ракоски, да, разбира се…

— И така, още няма да представя окончателно текста, докато не чуя съветите на този господин, но ми се иска да спестя време и ако може да се направи един договор с вашето издателство… Повтарям, бързам да предизвикам реакции, да събера нови факти… Около нас има хора, които знаят, но не говорят… Господа, въпреки че осъзнава загубата си във войната през 1944 година, Хитлер заговаря за някакво тайно оръжие, което ще му позволи да преобърне положението. Говори се, че бил луд. А ако не е бил луд? Разбирате ли? — Челото му беше оросено от капчици пот, а мустаците му стърчаха като на котка. — С една дума, продължи, аз пускам въдица. Да видим дали някой ще захапе.

Тъй като тогава не познавах добре Белбо, сметнах, че той ще се освободи от госта с няколко учтиви фрази. Но той му каза:

— Вижте какво, полковник, тази история е извънредно интересна, независимо от това дали договора ще сключите с нас или с други. Можете ли да останете още десетина минути? — После се обърна към мен: — Доста ви задържах, Казобон. Ние с вас ще се видим утре, нали?

Трябваше да го приема като покана да си тръгна. Диоталеви ме взе под ръка и каза, че и той излиза. Сбогувахме се. Полковникът стисна топло ръката на Диоталеви, а на мен само кимна с глава и ми отправи хладна усмивка.

Докато слизахме по стълбището, Диоталеви каза:

— Вероятно се питате защо Белбо ви отпрати. Не го приемайте като обида. Белбо трябва да бъде много предпазлив с полковника. Предпазливост, това е заповед на господин Гарамонд. И аз си отивам, за да не преча.

Както по-късно разбрах, Белбо се бе помъчил да хвърли полковника в пастта на „Мануцио“.

Завлякох Диоталеви в „Пилад“, където аз изпих едно кампари, а той си поръча вишновка. Както обясни, струвало му се по-монашеско, архаично и почти тамплиерско.

Запитах го какво мисли за полковника.

— В издателствата — отговори, — се стича цялата нелепост на света. Но тъй като от световната нелепост се ражда знанието за Всевишния, мъдрецът разглежда нелепостта със снизхождение. — После се извини, трябвало да си тръгва. — Тази вечер имам сбирка.

— Някакъв празник ли?

Погледна ме, разочарован от моята суета.

— „Зоар“ 140 140 „Зоар“ — или „Сефер-а-Зоар“, „Книга на Сиянието“, основно пособие на кабалистите, кабалистично тълкуване на Петокнижието. Вж. и бел. 1 (I). — уточни. — „Лех Леха“ 141 141 „Лех Леха“ (ивр.) — тръгни, излез; така се нарича една от частите на Тората по думите, с които започва (с тези думи Бог се обърнал към Авраам и му казал да върви в страната, която ще му покаже). . Страници, в които още никой не е проникнал истински.

Полковникът не ми хареса, но събуди интереса ми. Човек може да съзерцава дълго, очарован, и един зелен гущер. Поглъщах първите капки отрова, която щеше да доведе всички ни до гибел.

Отидох отново при Белбо на другия ден следобед и разменихме няколко думи за нашия посетител. Белбо каза, че му се е сторил митоман.

— Видяхте ли как цитираше онзи Ракоски ли беше, Ростропович ли, като че ли е Кант?

— Освен това тази история е позната — отвърнах. — Инголф е бил луд, който е вярвал в нея. А полковникът е луд, който вярва на Инголф.

— Може би е вярвал в него вчера, но днес вярва в нещо друго. Ще ви кажа: вчера, преди да се разделим с него, му определих среща за днес с… с един друг издател, една добра фирма, готова да публикува книги, които авторът сам финансира. Изглежда, се запали. Но преди малко разбрах, че не е отишъл на срещата. При това погледнете, оставил ми е тук фотокопието на посланието. Зарязва, където му падне, тайната на Тамплиерите. Какво да се прави, хора…

В този миг иззвъня телефонът. Белбо вдигна слушалката.

— Моля? Да, Белбо, издателство „Гарамонд“. Добър ден, кой е?… Да, вчера следобед беше тук, предлагаше ми една книга… Извинете, това е издателска тайна, но ако ми обясните… — Заслуша се няколко секунди, след това ме погледна пребледнял и ми съобщи: — Убили са полковника. — После заговори отново на слушалката: — Извинете, обясних на Казобон, един мой сътрудник, който също присъствуваше на срещата вчера… Да, полковник Арденти вчера дойде да ни предложи своя проект, една история, която ми се стори твърде несъстоятелна, за някакво съкровище на Тамплиерите, рицари от Средновековието…