Умберто Еко - Махалото на Фуко

А ако и тогава си избягнал Случая, защото си усещал, че не е подходящ?

Описание на къщата в Х., усамотена на хълма между лозята. И след това, на пътя, който води до края на селото, до последните стопанства, или до първите (разбира се, никога не се знае, ако човек не избере поначало гледната точка). Евакуираното момче, което избягва от родителския надзор и прониква в примамливото село, върви по пътя и завистливо наднича по дворовете.

„Уличката“ беше мястото за срещи на бандата от Уличката — мръсни кресливи селянчета. Аз бях прекалено градско момче, по-добре беше да ги избягвам. Но за да стигна до площада, до будката за вестници и до книжарницата, ако не исках да изживея едно почти екваториално и не твърде достойно приключение, можех да мина само край Канала. Момчетата от Уличката приличаха на джентълмени в сравнение с момчетата от Канала — така се наричаше пресъхналата рекичка, превърнала се в отходен канал, който минаваше през най-бедната част на селото. Момчетата от Канала бяха наистина мърльовци, лумпени и грубияни.

Момчетата от Уличката не можеха да преминават през района на Канала, без да бъдат нападнати и набити. В началото не знаех, че принадлежа към Уличката; току-що бях пристигнал, но бандата от Канала вече беше научила, че съм от враговете. Минавах нататък, като пътьом разглеждах някакво списание, когато те ме подгониха. Побягнах, а те, по петите ми, замеряха ме с камъни, един улучи списанието, което, макар че тичах, продължавах да държа отворено пред лицето си като щит, и го скъса. Спасих живота си, но загубих списанието. Реших още на следващия ден да се включа в бандата на Уличката.

Явих се в тяхната бърлога, посрещнат с кикот. По онова време си бях пуснал дълги коси и ги зализвах нагоре като в една реклама за моливи. Младежите, на които се опитвах да подражавам, гледайки филми и реклами, или пък контетата, излезли на разходка в неделя, носеха двуредни костюми с широки рамене, мустачки и напомадени, зализани и лъскави коси. Исках да съм като тях. От пазара на площада в понеделник купувах на нищожна по отношение на стойността, но огромна за мен цена долнокачествен брилянтин в кутии и прекарвах часове пред огледалото, като го размазвах по косата си, докато тя не се превърнеше в плътна оловна качулка. След това си връзвах мрежичка, за да прилепне към главата ми. Момчетата от Уличката вече ме бяха виждали с мрежичката и ме бяха засипвали с подигравки на своя отвратителен диалект, който разбирах, но не говорех. Онзи ден, след като бях престоял вкъщи два часа с мрежичката, я махнах, проверих в огледалото резултата и се запътих за срещата с онези, пред които се готвех да се закълна във вярност. Пристигнах при тях, когато евтиният брилянтин вече бе загубил слепващата си способност и косите ми започваха да се връщат във вертикално положение, но бавно и неравномерно. Въодушевление сред бандата на Уличката. Наобиколиха ме, като се побутваха с лакти и се хилеха. Поисках да ме приемат.

За жалост говорех на италиански: бях различен. Напред излезе главатарят, Мартинети, който тогава ми се стори могъщ и бляскав, макар и босокрак. Реши, че трябва да понеса сто ритника в задника. Може би са искали да събудят змията Кундалини. Приех. Обърнах се с лице към стената, държан за ръце от двама помощници, и изтърпях сто ритника с бос крак. Мартинети изпълняваше задължението си усърдно и с ентусиазъм, методично удряйки със стъпало, а не с пръсти, за да не го заболи. Хорът на разбойниците отмерваше ритъма. Брояха на диалект. След това решиха да ме затворят в един зайчарник за половин час, докато обсъдят положението на гърления си език. Измъкнаха ме едва когато се оплаках, че краката ми са съвсем изтръпнали. Чувствувах се горд, защото с достойнство бях успял да се приспособя към първобитния ритуал на една група диваци.

По онова време в Х. лагеруваха тевтонски конници, но не бяха много бдителни, защото още нямаше партизани. Беше към края на 43-та или в началото на 44-та. Една от първите ни акции беше да се вмъкнем в една барака, докато неколцина от бандата ухажваха войника на пост, едър лангобард, който ядеше огромен комат хляб със, или поне така ни се стори, салам и мармалад. Провокационният отряд ласкаеше немеца, като хвалеше оръжието му, докато ние в бараката (в която, странно защо, се влизаше отзад) крадяхме пити тротил. Не мисля, че по-късно сме го използували, но се готвехме, според плана на Мартинети, да го взривим в полето с пиротехническа цел и по твърде груб и неподходящ начин. По-късно войниците бяха сменени от Десетата противоподводна служба 124 124 Десета противоподводна служба — първоначално специален морски корпус, който при Социалната република на Мусолини губи конкретните си функции и се превръща в подразделение за борба с партизаните. , която установи постовете си край реката, точно на кръстопътя, където в шест часа вечерта по улицата слизаха момичетата от колежа „Света Мария Подкрепителка“. Целта ни беше да убедим морячетата от Десетата служба (не бяха на повече от осемнадесет години) да свържат заедно няколко немски ръчни бомби, от онези, с дългите ръкохватки, и да им махнат предпазителите, за да избухнат на повърхността на водата в момента, когато момичетата се появят. Мартинети знаеше какво трябва да се направи и как да се изчислят секундите. Обясняваше на момчетата от патрула и резултатът беше фантастичен: огромен воден стълб се издигаше над коритото на реката с гръмотевичен трясък точно в момента, когато момичетата изскачаха иззад ъгъла. Всеобщо бягство сред писъци и неудържим смях от наша страна. Фашистчетата щяха да си спомнят за тези славни времена след кладата, на която изгаря Моле, и лагера край Колтано 125 125 Лагерът край Колтано — след войната в концентрационен лагер край град Колтано затваряли участниците в Република Сало; името на града се превърнало в символ на едно поколение на победени, направило погрешен житейски избор. .