Умберто Еко - Махалото на Фуко

Така или иначе, оттогава ми остана едно ръбче до десния кучешки зъб и когато прокарам език по него, усещам леко потръпване.

Но този белег не ме оневинява, защото го получих от безразсъдство, а не от смелост. Прокарвам езика си по ръбчето и какво правя? Пиша. Но лошата литература не спасява душата.

След деня на шествието не се видях с Белбо повече от година. Бях се влюбил в Ампаро и вече не ходех в „Пилад“. Или пък Белбо го нямаше, когато се случеше да се отбием там с Ампаро.

А Ампаро не обичаше това заведение. Нейната морална и политическа принципност, равна само на прелестта й и на великолепната й гордост, я караше да възприема „Пилад“ като клуб на демократично настроени позьори, а демократичният дендизъм беше за нея една от клопките, и то най-коварната, на капиталистическия заговор. За мен тази година беше изпълнена с усърден труд и особена сладост. Пишех дипломната си работа с удоволствие, но и спокойно.

Един ден срещнах Белбо на две крачки от издателството.

— Я гледай! — възкликна весело той. — Любимият ми Тамплиер! Знаете ли, току-що ми подариха една бутилка с извънредно старо съдържание. Защо не отскочите към мен. Имам две картонени чаши и един свободен следобед.

— Добре казано!

— Уискито е още по-добро. Бутилирано, струва ми се, преди падането на Аламо 126 126 … преди падането на Аламо — тоест преди 496 г., когато Кловис побеждава римляните.; Всъщност през 496 г. Кловис (Хлодвиг), крал на франките, разгромява алеманите, явно Еко за пореден път прави игрива паронимна асоциация („алемани“, „Аламо“) между поражението на алеманите и падането на форт Аламо, Тексас, през 1836 г. — Бел. NomaD. .

Последвах го. Но едва бяхме започнали дегустацията, и ето че Гудрун влезе и съобщи, че отвън чака някакъв господин. Белбо се плесна по челото. Бил забравил за тази среща, но каза, че случайността добивала вкус на заговор. Доколкото знаел, посетителят носел някаква книга, засягаща и Тамплиерите.

— Ще приключа бързо — каза. — Но ме подкрепете с компетентни възражения.

Наистина беше случайност. Но така попаднах в мрежата.

Лицето му беше лице от четиридесетте години. Ако се съди по старите списания, които бях намерил в мазето на нашата къща, през четиридесетте години всички са имали такива лица. Вероятно се е дължало на глада по време на войната: хлътнали страни под скулите и блуждаещ поглед. Лице, което бях виждал в сцените на разстрел. И от двете страни. По онова време хора с такива лица са се разстрелвали едни други.

Нашият посетител беше със син костюм, бяла риза и перленосива вратовръзка и аз инстинктивно се запитах защо се е нагласил така официално. Косите му, неестествено черни, бяха пригладени назад край слепоочието в две напомадени ленти, все пак не прекалено лъскави, които оставяха на върха на черепа една плешивина, набраздена от кичурчета, тънки и равномерни като телеграфни жици. Кожата му беше загоряла, нарязана, и то не само от бръчки: откровено колониално лице. Синкав белег разсичаше на две лявата му буза от устната до ухото и понеже имаше черни и дълги бакенбарди а ла Адолф Манжу 127 127 Адолф Манжу — известен американски киноактьор от тридесетте години. , левият бакенбард бе едва забележимо прекъснат там, където кожата се бе разтворила и после отново затворила. „Менсур“ 128 128 Менсур — дуелът между германските студенти, при който белегът оставал като свидетелство за смелост. или неточен изстрел?

Представи се: полковник Арденти. Подаде ръка на Белбо и само кимна към мен, когато Белбо ме повиши в свой сътрудник. Седна, кръстоса крака, придърпа панталона си на коленете, откривайки два прекалено къси виненочервени чорапа.

— Полковник… Действуващ ли? — запита Белбо.

Арденти показа ред скъпи златни зъби.

— Бих казал в пенсия. Или, ако предпочитате, от запаса. Може би няма да повярвате, но аз съм възрастен човек.

— Не ви личи — поласка го Белбо.

— При това съм участвувал в четири войни.

— Би трябвало да сте започнали при Гарибалди.