— Не е ли като завладяването на Ашкалон? — запита Белбо.
— Боже господи! — възкликнах. — Наистина прилича на кръстоносна битка! Абсолютно съм убеден, че тази вечер някои от тях ще бъдат в рая!
— Да — съгласи се Белбо, — но проблемът е да се разбере от коя страна са сарацините.
— Полицията е по-скоро тевтонска — отбелязах. — До такава степен, че ние бихме могли да бъдем и полковете на Александър Невски, но може би бъркам. Погледнете там, онази група, трябва да са войниците на граф Д’Артоа, решени да влязат в сражение, защото не могат да понесат обидата, и вече се насочват към вражите редици и ги предизвикват със заканителни викове!
Точно тогава стана инцидентът. Не си спомням много добре, но шествието бе потеглило отново, една група от най-разпалените, с вериги и плетени шапки, започна да притиска полицейските отреди, за да се отправи към площад Сан Бабила, скандирайки агресивни лозунги. Лъвът се раздвижи, и то доста заплашително. Първата редица се разтвори, появиха се маркучите. От шествието полетяха първите сачми, първите камъни, полицаите решително пристъпиха напред, удряйки ожесточено, и шествието се олюля. В този момент отдалеч, откъм края на улица Лагето, се чу изстрел. Може би бе гръмнала автомобилна гума или саморъчно направена бомбичка, а може би беше истински предупредителен изстрел, даден от онези групи, които няколко години по-късно щяха редовно да използуват пистолети Р 38.
Настана паника. Полицията приготви оръжието, чуха се свирките за команда „зареди“, шествието се раздели на две — войнствуващите, които приемаха предизвикателството, и останалите, които смятаха, че акцията е приключила. Аз побягнах и се озовах на улица Ларга, обзет от див страх да не би да ме застигне някой нараняващ предмет. Изведнъж се намерих отново до Белбо и неговата приятелка. Те бягаха доста бързо, но без паника.
На ъгъла на улица Росели Белбо ме сграбчи за ръката.
— Насам, младежо.
Опитах се да разбера защо — улица Ларга ми се струваше по-удобна, по-населена, а в лабиринта в квартала между улиците Пекорари и Аркивесково ме обземаше клаустрофобия. Бях убеден, че там, където ме води Белбо, ще е по-трудно да се скрия, ако полицията изскочи отнякъде. Но той ми даде знак да мълча, зави два-три пъти, постепенно забави крачка и изведнъж, без да тичаме, се озовахме точно зад катедралата, където движението беше нормално и докъдето изобщо не стигаха отзвуците от сражението, а то се водеше на по-малко от двеста метра. Все така мълчаливо заобиколихме катедралата и се спряхме пред фасадата й откъм Галерията. Белбо купи пликче семена и започна да храни гълъбите с неизмерима наслада. Бяхме се слели напълно със съботната тълпа, аз и Белбо с костюми и връзки, а нашата дама, в униформата на почтена миланчанка: сиво поло и гердан от перли, макар и изкуствени. Белбо ми я представи.
— Това е Сандра. Познавате ли се?
— Само по лице. Приятно ми е.
— Вижте какво, Казобон — каза ми тогава Белбо, — никога не се бяга по права линия. Като е взел пример от Савойците в Торино, Наполеон Трети е изтърбушил Париж и го е превърнал в мрежа от булеварди, която всички с възхищение наричат шедьовър на урбанистиката. Но правите улици служат за по-лесно контролиране на разбунените тълпи. Когато е могло, вижте Шан-з-Елизе, дори страничните улици са широки и прави. Но ако не е могло, както е при уличките на Латинския квартал, там се развихря май шестдесет и осма, бягате, вмъквате се в лабиринта. Никакви сили на реда не могат да контролират всички улички, дори полицаите не смеят да навлязат там на малки групи. Ако срещнете двама, знайте, че те се страхуват повече от вас, и по негласно споразумение се разбягвате в противоположни посоки. Когато човек участвува в масова акция, ако не познава добре квартала, предния ден трябва да отиде да разузнае местата и после застава на ъгъла, от който тръгват малките улички.
— Да не сте карали курсове в Боливия?
— Умението да оцелееш се придобива в детските години или в краен случай по-късно, ако се запишеш в Зелените барети. Прекарал съм ужасни години по време на партизанската война, в Х. — И назова една област между Монферато и Ланге. — Евакуирани от града през четиридесет и трета, прекрасно решение: най-доброто място и най-доброто време да се наслаждаваш на какво ли не — разстрели, есесовци, улични престрелки… Спомням си една вечер, изкачвах се по хълма, за да отида до мандрата за мляко, и чувам някакъв шум над главата си, между върховете на дърветата: „фрррр, фрррр“. Давам си сметка, че от близкия хълм, точно пред мен, обстрелват жп линията, която е в ниското, зад гърба ми. Нормалната реакция е или да побегнеш, или да се долепиш до земята. Но аз правя грешка — обръщам се и се затичвам с все сили надолу. В един момент обаче усещам сред полето около мен едно „чак, чак, чак“. Къси изстрели, които не достигат до линията. И разбирам, че щом стрелят от върха, трябва да бягам нагоре: колкото повече се изкачваш, толкова по-високо над главата ти профучават изстрелите. На баба ми пък, по време на една престрелка между фашисти и партизани, които се срещнали от двата края на една слънчогледова нива, й дошла прекрасна идея, тъй като накъдето и да се опитала да избяга, имало опасност да получи някой заблуден куршум: проснала се на земята посред нивата, точно между двата фланга. Лежала десет минути така, с лице към земята, с надеждата, че нито едните, нито другите ще напреднат. Отървала се. И затова, когато човек ги научи тези неща от малък, те му се запечатват в нервните клетки завинаги.
Читать дальше