Умберто Еко - Махалото на Фуко

— Така е, вървим по шаблона. Тамплиерът иска да си върне ако не арапчето, то поне коня, но един сътамплиер се досеща за комбината и вечерта (знае се, че в тези общества завистта е винаги налице), сред общото задоволство от появата на месото, пуска някой недвусмислен намек. Магистърът на Ордена се усъмнява, заподозреният се заплита, изчервява се, измъква ножа и скача върху събрата си.

— Върху клеветника — уточни Белбо.

— Точно така, върху клеветника. Скача върху нещастника и му посича лицето. Оня също се хваща за ножа, двамата се сбиват много неприлично, а магистърът се мъчи да ги усмири с плоското на меча си. Братята се кикотят…

— Пиейки и псувайки като Тамплиери — допълни Белбо.

— Без съмнение, нашият се разгневява, става… Какъв става един Тамплиер, като се разгневи?

— Става червен като домат — подсказа Белбо.

— Точно. Зачервява се като домат, смъква си дрехата и я хвърля на земята.

— „Дръжте си пикливото расо, вие и вашият лайнян Храм“ — предложих. — И даже прасва с меча си печата, прави го на парчета и заявява, че отива при сарацините.

— Нарушавайки поне осем забрани с един удар — обобщи Белбо.

А аз заключих, за да докажа по-добре своята теза:

— Представяте ли си какво ще прави един такъв тип, който заявява „отивам при сарацините“ в деня, когато кралският обвинител го арестува и му показва нажежените клещи? Оня ще му вика: „Говори, безбожнико, признай, че сте го правили отзад!“ А нашият ще му отговори: „Кой? Ние ли? Пука ми от вашите клещи, не знаете на какво е способен един истински Тамплиер. Мога да го направя на вас, на папата и ако ми падне, и на крал Филип!“

— Признал си е, признал си е! — възкликна Белбо. — И са го вкарали в дупката и всеки ден по една порция зехтин, та после по-добре да гори, като рициновото масло за децата.

Прекъсна ни едно момиче с червена бенка на носа и някакви листове в ръката. Запита ни дали вече сме подписали петицията за освобождаването на аржентинските другари. Белбо подписа веднага, без дори да погледне листовете.

— Във всички случаи са по-зле от мен — каза на Диоталеви, който го наблюдаваше смаян. После се обърна към момичето: — Той не може да подписва, принадлежи към едно индийско общество, което забранява на членовете си да си пишат имената. Много от тях са в затвора, защото властта ги преследва.

Момичето впери съчувствен поглед към Диоталеви и поднесе листовете на мен. Диоталеви си отдъхна.

— Какви са?

— Как какви? Аржентински другари.

— Да, но от коя групировка?

— Таквара, каква!

— Но Таквара са фашисти! — възразих, без да съм напълно сигурен.

— Фашист си ти! — изсъска момичето и си отиде.

— И какво излиза, тези Тамплиери значи са били големи нещастници? — каза Диоталеви.

— А, не — отвърнах. — Аз съм виновен, опитах се да представя нещата по-живо. Това, което казах, се отнася до войската, но Орденът от самото начало получавал огромни дарения и постепенно създал манастири-лагери из цяла Европа. Помислете си само, Алфонсо, крал на Кастиля и Арагона, им подарява цяла страна, прави завещание, с което им оставя кралството си в случай, че умре без наследници. Тамплиерите обаче не се доверяват и правят пазарлък, по-добре малко, но сигурно, отколкото всичко, но кой знае, при което „малкото, но сигурно“ са всъщност половин дузина крепости в Испания. Португалският крал им подарява една гора и тъй като тя била завзета от сарацините, Тамплиерите ги нападат, прогонват ги и фактически поставят основите на град Коимбра. И това са само някои от епизодите. Общо взето, само част от Тамплиерите воювали в Палестина, повечето от тях действували в Европа. И какво става? Ако някой трябва да отиде в Палестина и има нужда от пари, пък не се осмелява да тръгне на път със скъпоценности и злато, внася парите си при Тамплиерите във Франция, Испания или Италия, получава разписка и я осребрява на Изток.

— Тоест чек — каза Белбо.

— Разбира се. Те са измислили чека, и то преди флорентинските банкери. И така, по пътя на даренията, на въоръжените грабежи и на лихвите върху финансовите операции Тамплиерите се превръщат в една многонационална корпорация. А за да се ръководи такова предприятие, били необходими умни глави. Хора, способни да убедят Инокентий II да им даде извънредни привилегии. Орденът имал право да задържа за себе си цялата военна плячка и за всичките си имоти и богатства не отговарял нито пред краля, нито пред епископите, нито пред Йерусалимския патриарх. Отговарял само пред папата. Освободени навсякъде от данъци, те имали право сами да облагат с такива земите, които контролирали… С една дума, винаги печеливша организация, в чиито работи никой не можел да си пъха носа. Ясно е, че не са били обичани от епископите и от кралете, но те пък не могли да минат без тяхната помощ. Кръстоносците били луди глави, хора, които тръгвали, без да знаят къде отиват и какво ще намерят, докато Тамплиерите там си били у дома, умеели да се разправят с враговете, познавали терена и бойното изкуство. Орденът на Тамплиерите бил сериозна работа, нищо, че се крепял на показни бойни подвизи.