Умберто Еко - Махалото на Фуко

Сред толкова нежност, меланхолия, старееща слава защо да не се вслушаме в тайните учения на мюсюлманските мистици, в духовните съкровища, натрупани от древни жреци? Може би оттук се ражда легендата за рицарите на Храма, която още преследва разочарованите и копнеещи умове, разказ за една безгранична мощ, която вече не знае върху какво да се излее…

И все пак, вече в залеза на мита, пристига Луи, светият крал, кралят, който има за сътрапезник Аквинския мъдрец Тома, той още вярва в походите въпреки двете столетия мечти и опити, пропаднали поради глупостта на победителите. Може би си струва да рискува още веднъж? „Струва си“, казва свети Луи. Тамплиерите са съгласни, следват го в поражението, защото такъв им е занаятът, как инак ще се оправдае Храмът, ако няма походи към него?

Луи напада укрепената Дамиета 107 107 Дамиета — град в Египет на Средиземноморския бряг, източно от делтата на Нил. откъм езерото. Вражеският бряг целият блести от пики, алебарди, знамена, щитове и ятагани, бойци красавци, признава им великодушно Жоанвил, които носят златни оръжия, отразяващи слънчевите лъчи. Луи би могъл да почака, но решава да дебаркира на всяка цена. „Верни мои, ще бъдем непобедими, ако сме дружни в нашето милосърдие. Ако бъдем победени, ще станем мъченици. Ако надвием, ще увеличим славата божия!“ Тамплиерите не му вярват, но нали са възпитани да бъдат рицари на идеала — това е образът, който трябва да защищават, — тръгват след краля и неговото мистично безумие.

Десантът успява по чудо, сарацините напускат Дамиета, също по чудо, дотам, че кралят се колебае дали да влезе в града, защото не дава вяра на бягството им. Но няма клопка, градът е негов и негови са съкровищата и стоте джамии, които Луи без бавене превръща в божи храмове. Сега трябва да вземе решение, накъде да се отправи, към Александрия или към Кайро. Мъдрото решение би било Александрия, за да се отнеме на Египет едно жизненоважно пристанище. Но се намесва злият гений на похода, братът на краля, Робер д’Артоа, амбициозен мегаломан, жаден за бърза слава като всеки по-малък брат. Той съветва да се тръгне към Кайро, сърцето на Египет. Орденът, дотогава безропотен, сега се опъва. Кралят е забранил отделните схватки, но магистърът на Тамплиерите нарушава заповедта. Съглежда един отряд султански мамелюци и извиква: „По тях, в името божие, защото не мога да понеса този срам и позор!“

В Мансура сарацините се укрепяват отвъд реката, французите се мъчат да заприщят водите, за да я прекосят, и защищават бента с подвижните си кули, но сарацините познават от византийците изкуството на гръцкия огън. Гръцкият огън представлява бъчва с дълга опашка, която лети като мълния, прилича на змей и хвърля такава ослепителна светлина на бойното поле, че превръща нощта в ден.

Докато лагерът на християните е цял в пламъци, един продажен бедуин срещу триста византи посочва на краля удобен брод. Кралят решава да атакува, преминаването на реката не е лесно, мнозина се издавят и течението ги отнася, а на отсрещния бряг чакат триста сарацини на коне. Най-сетне войската стъпва на твърда земя и изпълнявайки заповедта, Тамплиерите спират, за да изчакат останалата част от войската. Но граф Д’Артоа се впуска да преследва врага.

Тогава Тамплиерите, за да опазят честта си, се втурват и те, но успяват само да застигнат графа, който вече е нахлул в противниковия лагер и го е опустошил. Мюсюлманите се отдръпват към Мансура. За радост на Д’Артоа, който продължава да ги преследва. Тамплиерите се опитват да го възпрат, брат Жил, върховен магистър на Храма, се мъчи да го укроти, като му казва, че вече е извършил подвиг, по-голям от който не познават отвъдморските земи. Но Д’Артоа, този салонен красавец, жаден за слава, обвинява Тамплиерите в предателство и дори прибавя, че те и Гостоприемниците, при малко по-голямо желание, отдавна да са завладели тези земи и че той им е показал какво може да направи човек с кръв, по-гореща от тяхната. Това било твърде много за Тамплиерите. Техният орден не търпи други над себе си. Всички се юрват към града, нахълтват в него, преследват врага до отсрещните стени и чак тогава Тамплиерите се досещат, че са повторили грешката от Ашкалон. Християнските войски, включително рицарите на Храма, се забавят, за да плячкосат султанския палат, неверниците възстановяват редиците си, нахвърлят се върху това вече разпръснало се ято лешояди. Дали този път Тамплиерите са били заслепени от алчността? Някои разказват, че преди да последва графа в града, брат Жил му казал с трезв стоицизъм: „Господине, аз и моите братя не се страхуваме и ще тръгнем след вас. Но се съмняваме, и то силно, че изобщо ще се върнем.“ Така или иначе, Д’Артоа, слава Богу, бива убит и заедно с него оставят костите си мнозина други смелчаци, както и двеста и осемдесет рицари на Храма.